Животът такъв, какъвто можеше да бъде

            Младата журналистка се настани в мекото кресло срещу бюрото на лекаря, обляно в изкуствената светлина на луминесцентните лампи, включи диктофона си и го постави на плота по между им. Мъжът се усмихна самодоволно е се надвеси напред, докосвайки връхчетата на пръстите си над писалището.

            - Доктор Смиренов, - момичето се прокашля неловко и провери дали устройството записва разговора им, - благодарим ви, че се съгласихте да ви интервюирам за последния онлайн бюлетин на нашето списание за тази година.

            - И за това столетие! – допълни лекарят. – Трябва да изпратим ХХІ век подобаващо! Все пак това е векът, в  който цивилизацията ни достигна неподозирани технологични върхове и направи дори и немислимото възможно! Благодарение на времето, в което съм се родил, имам шанса да развивам методите си на работа и да бъда полезен за обществото. Тази мисъл изпълва дните ми напоследък. Мисля си, че ако се бях появил в друго столетие, щях да пропилея потенциала си…

            - Усещам, че това е намек за новото ви изобретение. Знам, че нашите читатели нямат търпение да научат малко повече за него. „Животопис”? Нали така го бяхте кръстили?

            - Да, точно така. Базирах се на идеята, че механизмът ми показва живота не такъв, какъвто е, а какъвто е възможно да бъде. Описва различни възможности на различни животи, на индивидуални съдби. И това го прави по своята същност уникално явление!

            - Как ви хрумна идеята за него? Какво ви мотивира? Според проучването, което направих, и според електронните писма, които всеки ден засипват редакцията ни, „Животопис” е едно както гениално, така и много опасно откритие.

            - Вижте… аз съм на 51 години,  роден съм в средата на века. Докато растях, все още имаше книги, които бяха част от нашия живот. Те ме възпитаха да бъда човека, който съм сега. В тях за пръв път се сблъсках с научната фантастика. За пръв път срещнах изобретения, които не съществуваха все още. Но днес са реалност. В една от книгите четох дори за подобна идея на моята, но тя по същество доста се различава от това, което направих аз. Още повече, че историята е писана преди повече от век и половина – тогава е била само фантазия, но днес е необходимост. Заради засилващата се вълна на масова депресия из страната. А и не само – това е световно явление. Има различни хипотези защо хората вече не са щастливи. Предполагам, че е защото имат натоварено ежедневие, прекарано във фабрики, фирми и миньорски заводи, където не са обградени с други хора, а с машини, роботи и компютри. Мисля и че времето оказва влияние – работниците са затворени по цял ден, не виждат слънцето, а естествената светлина е много важна за духовния баланс. Но такова е положението – днес има повече удоволствия за консуматора, за които, разбира се, трябват повече пари, а за повече пари, трябва да се работи повече. Разбирам. Но това поставя всички в омагьосан кръг. И когато кръгът се обтегне, когато тъгата и недоволството им започнат да ги задушават, се появява необходимостта от помощ. Необходимостта от „Животопис”. Не си мислете, че говоря празни приказки. Прекарал съм дълги години в изучаването на човешката душа. Дори имам магистърска степен по психоанализа. Но… знаете, светът много бързо започна да се променя. Всички около мен ми натякваха, че само с това образование няма да си намеря никаква работа, защото грижата за душата вече не е приоритет. Може би са били прави. За това и се преориентирах към изследване на развитието на техниката, на дигиталния свят и на новите електронни възможности. Съдейки по постигнатите резултати само от последната година, тоест откакто заработи „Животопис”, смятам, че комбинацията е повече от сполучлива.

            - Доста любопитна информация дадохте, доктор Смиренов. Но дали все пак бихте могъл да обясните как точно работи изобретението ви?

            - Всъщност е много просто. „Животопис” е основан на съвременните възможности на изкуствения интелект, вграден в операционната система на обслужващия ни компютър, както и на технологията на 3D изображенията, придобила широка популярност още в края на миналия век. Помня и как веднъж, след работа, вървях покрай алеята със соларни студия в града… И се замислих за самата идея – че след целия работен ден, работниците често посещават някое соларно студио, затварят се в една тясна ковчегоподобна кутийка, въобразяват си, че това може да компенсира истинските слънчеви лъчи и с придобития изкуствен тен заблуждават себе си и околните, че са здрави и всичко с тях е наред… Мисля, че това ме провокира най-много. „Животопис” се състои от няколко много важни компонента. Първо – пациентът, който дойде при мен, попълва своята лична житейска карта онлайн. В нея описва настоящия си живот, проблемите, болките и мечтите си. Изкуственият интелект обработва данните и подготвя индивидуален план-сценарии за конкретния пациент. След като тези стъпки са преминати, пациентът отделя един свободен ден, който прекарва в специална зала, изолирана от шум и външна светлина. Попадайки в залата, компютърът задейства  предварително обработения сценарии, които оживява пред очите на пациента и го потапя в света, в който винаги е искал да живее. Може да се разхожда из миналото и бъдещето, да се среща със съществуващи и несъществуващи личности, да говори с тях и те да му отговарят така, както ако наистина биха могли да бъдат там, с него! Осъзнавате ли значимостта на това откритие? Един ден, цял ден, изживян в света на мечтите ти, онези, лично твоите?

            - Да, да… - неуверено кимна младото момиче. – Но, докторе, като оставим настрана безспорно изкушаващите страни на „Животопис”, както вече споменах, той е едно доста… опасно творение. Предполагам знаете какво посочват социологическите проучвания? – момичето си позволи бегъл поглед по лицето на Смиренов, който се опитваше да изглежда все така уверен, но няколко бръчици на тревога набраздиха челото му. – А именно, че около 90% от вашите пациенти отказват да се върнат в реалния свят? И попадат или в санаториуми и клиники за душевно болни… или прибягват към последния, фатален изход от този живот… Не са единици и случаите, при които пациентите ви се пристрастяват към илюзията, която създава „Животопис”, а таксата за еднодневния сеанс е доста висока… Те задлъжняват, вземат заеми от кредитните центрове, които никога няма да успеят да върнат и така ги завещават на децата си, водейки ги им труден и тежък живот…  Това не ви ли кара да мислите, че трябва да преустановите дейността на клиниката и лабораторията си?

            - Аз… аз… - мъжът изглеждаше объркан. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели от силата, с която беше събрал ръцете си върху бюрото. – Вижте… Аз не нося отговорност за това. Нали? Все пак не съм поканил никого насила, пациентите са идвали тук сами, водени от нуждата за помощ и подкрепа… Знам, че таблоидите ме обвиняват, че съм алчен и съм създал „Животопис”, за да забогатея бързо и лесно… Но не е… не съм такъв. Нали? Просто мечтите струват скъпо. Винаги е било така. Понякога хората цял живот се мъчат да достигнат един миг, един-единствен миг!, щастие… А аз им предоставям шанса да изживеят цял ден! Цял ден!

            - Не звучите много убедително, доктор Смиренов. – Журналистката тъжно се усмихна. – Вие сте по-наясно от всички останали, че това щастие е илюзорно.

            - Нима всяко щастие не е такова? – отвърна лекарят, възвръщайки твърдостта и увереността в гласа си.

            - Може би... – момичето безизразно повдигна рамене. - Но щом е така, как си обяснявате смъртните случай при вашите пациенти? Защо се стига до там, при условие, че „Животопис” е създаден, за да помага и да лекува депресията, а не да я задълбочава?

            - Вижте… Аз все пак съм само учен, не съм някое божество, в което днес и без друго никой не вярва. Мога само да гадая. Предполагам, че е необходима сила на духа, за да понесеш щастието, когато то се стовари върху теб. А може би… знам ли… може би те просто са разочаровани, че действителността, че самият живот, не е такъв, какъвто можеше да бъде…

            - А как…

            - Почакайте, почакайте! – доктор Смиренов стана от мястото си и недоволно размаха ръце. – Виждам, че подхождате пренебрежително към „Животопис” и улавям нападките и упрека в гласа ви! Не съм се съгласил да давам интервю при тези обстоятелства! Не ми се вижда редно! Отказвам!

            - Доктор Смиренов… - журналистката тревожно се взря в ядосания лекар и тонът й се смекчи, връщайки я към плахата неувереност от началото на разговора. Това интервю беше важно за списанието, тя го знаеше най-добре, не можеше точно в навечерието на Нова година да обърка всичко. – Не, моля ви, нека започнем от начало…

            - Не, късно е! При този непрофесионализъм, не заслужавате компромис от моя страна! – Смиренов  закрачи нервно покрай бюрото си. – Но знаете ли… Защо не изпробвате сама „Животопис”? Може би така ще успеете да обрисувате автентично действието му за читателите и няма да сте толкова скептична. – Той се ухили доволен от споходилата го идея и надменно изгледа уплашеното момиче, което се взираше в него с ококорените си сини очи. – Какво? Да не би това да ви притеснява?

            - Аз… аз не мисля, че е редно… - смутолеви журналистката и напрегнато се вкопчи в облегалката на креслото си. – Не съм подготвена…

            - О… - Смиренов  се приближи към нея. – Какво има да подготвяте? Нима в редакцията не ви претоварват с работа? Дори и днес? В навечерието на празника вие работите, работите, работите… И вие сте като всички други работници, признайте си – робиня сте на времето… Нима не сте искала друг живот? Нима не сте си представяла младините и зрелостта си по различен начин? Вероятно сте си мечтала за нещо… нещо, свързано с пътувания, със срещи, с любов, приятели… Но нещата са се пообъркали малко, а? – той замълча, а от очите на младата журналистка се стичаха сълзи. – Елате с мен до „Животопис”. Ще зърнете мечтите си, обещавам. За миг ще са само ваши…

            Момичето, лишено все едно от всякаква воля, се изправи и последва доктора към изхода на кабинета. Пред вратата се спря и прикова в него навлажнените си сини очи.

            - Вие… вие някога подлагал ли сте се на този тест със собственото си творение?

            - Аз ли? – лекарят се изненада се от въпроса. – Не!

            - Защо?

            - Хм… Може би защото ме е страх какво ще видя… и какво ще почувствам…

            - Но аз… и пациентите....

            - Не се тревожете! Помислете само за читателите? Това ще бъде материалът на живота ви!

            Вратата се затвори с щракване след тях. На бюрото, под натрапващата се светлина от луминесцентните лампи, остана само да премигва включеният диктофон, запаметяващ тишината  от празния кабинет… 

Яница ХРИСТОВА