Влакът –
мястото, което наистина свързва хората!
Днес пътувах в
едно изключително интересно купе – със свещеник, който (да ме прощавате) ама
така приличаше на Гандалф! С едно младо момиче и с две възрастни дами. Завихриха
се разговори за религия, вяра, икономика, политика, за младостта и старостта,
за прехода на времето и за промяната. За всичко, което днес ме вълнува повече
от когато и да било! И едната дама каза нещо, което винаги ще помня – с цялото
ми уважение към нея, което успя да спечели още с влизането си във влака –
заради спокойствието си, заради ведростта, която излъчваше, заради безкрайното
си човешко отношение и заради всички изживени години, в които е преминала през
какво ли не. Тази жена беше прехвърлила шестдесетте! Пенсиониран лекар, живеещ
с невероятната пенсия от 209 лева! Имаща късмета баба й и дядо й да и плащат
парното „от оня свят” – заради завещаните ниви, от които на есен получава рента.
Тази жена, която е преминала през времето, в което не само Интернет и мобилните
телефони са звучали като научна фантастика, а дори и автоматичните перални и
телевизията са приличали на приказка от бъдещето. Тази жена, която преди два
месеца е изпратила съпруга си на най-далечното пътешествие... И въпреки всичко
беше спокойна, приела света такъв, какъвто е, беше мила и добронамерена,
въоръжена с усмивка и човещина... дори и в моментите, в които очите й плувваха
в сълзи...
„Не я разбирам
цялата тази алчност – каза тя. – Колко му трябва на човек? Да си покрие нуждите
днес и да може да излезе пред хората. Нищо друго не му трябва. А младите? Не
знаят ли младите, че трябва да се чувстват като най-щастливите хора на света?
Самият факт, че си млад и че си здрав, трябва да те прави не само щастлив, а
най-щастливия! Всичко друго е илюзия...” И после спомена, че времето отсява
фантазиите от реалността, но няма значение какво се случва – важното е как ти
преминаваш, с какво чувство, през предизвикателствата на живота...
Много...
отрезвяващо. И истинско. Накрая слязох на моята гара без да усетя кога и как са
минали последните два часа. И ми беше леко – имах чувството, че някой е махнал целия
товар на завършването, всички въпроси и всичко излишно... и е останало само
онова – най-важното. Събрано в малките неща. И пълно с толкова живот!
Яница ХРИСТОВА
Няма коментари:
Публикуване на коментар