Шарено! :)

Първата вечер, която прекарах като новодомец в този съвсем нов град и съвсем непознат квартал, сънувах... Как вървя по една тясна пътека до поле от слънчогледи. Подухва ветрец, крехките стъбълца, нарамили натежалите жълти пити, се поклащат в синхрон с атмосферното влияние, а небето е тъмносиньо и надвиснало толкова ниско над земята, че едва не те задушава. А аз вървя. И в ръце нося някаква си черна топка. Защо – и идея си нямам. Това е само сън все пак! По едно време я изпуснах, тя се претърколи и, докато се усетя, се скри в жълто-зеленото слънчогледово море. Тъкмо започнах да се разстройвам, че съм я загубила завинаги... когато нещо, невидимо за взора ми, ми подхвърли друга, нова топка – много по-различна и по-шарена от предишната, с безброй цветове, които се преливат един в друг, оставяйки усещане за наситеност и хармония... Аз, доволна от новия си подарък, благодарих и си продължих по пътя...

            Сега... Не търсете разните му там съновници – в тях пише само небивалици и „това го знае всяко хлапе”. Не се опитвайте да се лутате в лабиринтите на подсъзнанието ми, проговорило насън... И ако още се чудите защо разказвам всичко това, много просто – заради метафората! И заради това, че се почувствах ужасно глупаво днес, когато най-накрая я осъзнах, улавяйки една от мислите си...

            Защото, докато преминавах през подлеза на Софийски университет и се разминавах с какви ли не хора, които не познавам и вероятно никога няма да познавам, докато слушах как една баба пее стари градски песни, за да си докара някоя измъчена монета от минувачите наоколо, докато подминавах друга, която продава цветя... се замислих точно за цветовете. И си спомних! Спомних си един априлски ден, прекаран в Борисовата градина – беше все още пролет, а с тенденции за летни горещини, но пък и със снежен калпак на Витоша... а наоколо – пълно с хора, ловящи слънчеви лъчи. Цветни и индивидуални, с кецове и раници, рисуващи, скачащи, каращи колело или просто накацали по пейките. Шарени. Различни и в хармония. Спомних си чувството от тогава... Вдъхновяващо! И водещо до мисълта, че колкото по-далеч от монохромността е ежедневието, толкова по-добър е шансът да откриеш собственото си място, независимо кой цвят си... 

Яница ХРИСТОВА