Били сме на по
13 – 14 години. Най-много. Беше пролетен ден – кой месец точно не мога да си
спомня, но времето бе топло и кестените тъкмо се бяха разлистили. Стояхме на
пейката на автобусната спирка до парка и лъчите на слънцето се пречупваха по
един много специфичен начин над яркозелените кестенови листа над нас – помня
как изглеждаше всичко наоколо под тази особена светлина така, все едно, че е
било вчера... а не е. Минали са почти 10 (!) години от тогава. И това ме кара
да се чувствам побъркващо стара и да се боря с времето, което тече покрай мен и
ме кара да тичам, за да го догоня... За да порасна безвъзвратно... без да мога
някога отново да се върна назад, да бъда пак част от този ден и пак да гледам
същите лъчи, да бъда под същото небе и на същото място... Помня го, онзи ден,
защото много се смяхме – с истории,
които никога не са били и никога няма да бъдат, но по детски ние вярваме в тях,
търсехме ги и ги създавахме... за да се изгубим (понякога буквално, но това е
тема за съвсем друг разговор...) в пространства, които не познаваме, но пък
които ни приветстваха с цялото ни любопитство и авантюристичен дух...
Вчера си
говорихме за този ден... И спомените оживяха. Живи и истински, отекващи с
тийнейджърския ни смях там, под кестените... А днес си мисля, че най-истинското
щастие е онова, което може да ти се случи, когато си дете. Когато си далеч от
прага на съзряването. Когато още никой не е поставил рамките на света, който
познаваш и който ще познаваш след време... когато ще ти се наложи да живееш в
него...
Онази пейка е
още там. Кестените – също. И след няколко месеца пак ще е пролет и слънцето пак
ще наднича над листата им... Но ние... ние вече не сме същите. Е, може би сме
същите, но + 10 години в добавка. А тези 10 години така са ни променили –
смехът ни вече не е толкова безгрижен, историите ни вече не са като онези от
тогава, магията е в съвсем други моменти и други акценти от ежедневието. А
какво ще се случи след още 10 години? След още 20? Подозирам, че всички
преминават през този преход минало-настояще-бъдеще и го изживяват – къде
драматично, къде като част от нормалния ход на времето... Но започвам да
разбирам онзи миг на тишина, в който понякога изпадат старите хора,
наблюдавайки група младежи наоколо. Продължава само миг. Но ако в този миг се
загледам в очите им, сигурна съм – ще видя как в тях се отразяват смеещи се
тийнейджъри в някое друго време, в някоя друга пролет...
Яница ХРИСТОВА
Няма коментари:
Публикуване на коментар