В търсене на точните думи за „Живак” – моноспектакъл на Димитър Живков

            Хубаво е човек да изпълнява обещанията, които е дал пред себе си – при първа възможност! Споменавала съм го вече (ТУК). И наистина – не знам дали се случи, защото толкова сериозно се бях заканила, или просто съдбата така подреди цялата ситуация, но наистина запълването на белите петна в списъка с театрални заглавия, които съм си набелязала от ехе-е-е кое време, това лято започна с... „Живак”. И нямаше как да започне по-добре!

            „Живак” е нещо... за което ми е трудно да говоря сега, а бях решила да напиша страшен материал за блога – все пак се каня да го гледам от година вече! А сега, когато знам колко различно и разчупено е, колко е хубаво и с каква емоция те оставя, след като напуснеш залата, ми е трудно да намеря точно онези думи, с които трябва да се говори за „Живак” и за Димитър Живков.

            „Живак” е една история, вплела в себе си цял куп истории – различни и емоционални, които в повечето случаи те карат да се разплачеш от смях... до момента, в които гърлото не те стегне от задушаваща тъга и сълзите ти не се превърнат в признак на съвсем друга емоция... Героите са различни, всеки със своите си специфични особености и неподправено излъчване, до един брилянтно изиграни само от един-единствен актьор – с енергия и такъв неописуемо зареждащ хъс, че ми е трудно още да осъзная как може да се направи преход от Снайпера през Спас Певеца към Стрина Милетка например, съпътствани неотлъчно от колоритния северозападен диалект. Но ето, че може! Като това не губи и частица от автентичността на образите им. За което е необходим талант – в огромни дози! А в този случай наличието му е безспорно. Предполагам, че винаги така е било всъщност.

            Сюжетът... е богата палитра от моменти, проследяващи житейското израстване на Здравко Димитров, трудностите по пътя, срещите му с отделните типажи във времето, откриването на любовта, загубата й, намирането на смисъл да продължи напред и винаги да прави с цялото си твърдоглавие това, което му се струва редно, е, поне до момента, в които не закоравее до толкова, че да се зачуди къде се размива границата между редно и нередно, между бизнеса и усещането  за принадлежност. „Живак” прави преход между големите човешки болки и малките ежедневни радости, разхожда се в дълбините на Душата и онова, което те прави Човек – в онези малки мрачни кътчета, в които се спотайва махленската злоба, но и в онази част, в която живее чувството за дълг, желанието за щастие и проявената доблест. „Живак” е история за произхода и силата на корените, за семейството – това, което имаш, онова, което никога няма да имаш, и това, което трябва сам да създадеш. История, толкова близка, че те кара да се припознаеш в нея, да преоткриеш стъпки от собственото си израстване и за момент да се върнеш там, от където си тръгнал...

            И за финал - преди малко повече от месец Димитър Живков получи "Аскеер" – Изгряваща звезда – за  изпълнението на цялата плеада от образи в „Живак”. И със сигурност това е само началото!

Яница ХРИСТОВА