28
февруари. Зад Софийски е фрашкано със сергии за мартеници. Тротоарът е
тесен. Закъснели столичани бързат с последните покупки преди Баба Марта
да ги е сварила неподготвени. Час пик. Няма как да се разминеш спокойно,
без да преживееш ужаса някоя натоварена бабка да те сръга с лакът в
ребрата или някое дребосъче (с раница, по-голяма и от собствените му
размери) да реши, че ти вероятно си безплътен
и може ей така да мине през теб... И точно в този момент аз бързам...
за нещо, което пропуснах (но както и да е). Набрала съм скорост.
Чувствам се почти като участник в ски алпийски дисциплини - трасето е
неравно, с много завои (заради щъкащите препятствия), а хронометърът
безжалостно отброява отлитащите секунди... И точно в този момент се
сблъсках с един джентълмен! Как разбрах, че е джентълмен ли? Два пъти му
сякох пътя. Съвсем случайно, честна дума. Първият път, добре,
разбираемо - заради влошените условия за придвижване, чисто съвпадение.
После всеки си продължи по собственото трасе. Аз се шмугнах между
няколко лелки, разминах се с няколко майки с малки любопитни хлапета... И
тъкмо реших, че ако свия зад автобусната спирка, ще спестя цели няколко
заветни секунди... когато видях каква навалица идва насреща ми. В този
момент предприех рязък завой и тъкмо да стъпя на една плочка пред
спирката... се оказа, че и още някой си я е набелязал. (Е, те тоя,
същия, беше.) И тъй като бях достатъчно раздразнена (заради събраната
колекция от побутвания за вечерта), се обърнах, за да го погледна
лошо... И като го видях, че е същият... честно, стана ми гузно, защото
този път вината беше по-скоро моя. Той запази самообладание, стисна зъби
и ме изгледа някак... учудено. Реших да спра и да му дам път, та да не
се налага пак да му пресичам траекторията, че като нищо да се окаже, че
нося по-лош късмет от черна котка тази вечер. При което обаче той се
спря. "Заповядайте" - каза и галантно ми посочи свободното място
напред...
Яница ХРИСТОВА
