Има срещи, които ти казват много – и без думи…
Пътувам си в метрото след края на работния ден и съм се
унесла някъде далеч в мислите си. Само за една спирка съм – бързам за
университета… И както си пътувам, по едно време усещам как едни кокалести
пръсти потупва ръката ми – настойчиво, упорито. Отнема ми миг да се върна в настоящето и да осъзная какво се
случва. Пред мен – едни очи. Дълбоки – като вечността. Рояк бръчици са
набраздили контура им, а отвъд – блещукат звездици. Зад тях стоеше възрастна
дама, която сред цялата тълпа бързащи, бе избрала мен, за ми посочи свободното
място до себе си. Беше сгушена в древно кожено палто – бежово, с дълъг косъм.
Придружено от няколко нюанса по-светъл калпак и кокетна чантичка с полъх от
миналото. Личеше си, че на младини тази баба е била голяма мадама – не само по непреклонното
ярко червило и сложеният с ловък замах молив за очи. Но и по маниера, и по
достолепието, което бе успяла да съхрани. За да излъчва увереност в себе си –
като човек, който си знае цената…
За онзи кратък миг, потъвайки в очите й, сякаш видях
следите от пътя й до тук – десетилетия, които носят и щастие, и тъга, и любов,
и загуба, а накрая… накрая се отлагат в спомени и тишина. Ако си достатъчно
внимателен – ще я чуеш как ехти и танцува и някъде напред – по собствения ти
път…
Яница ХРИСТОВА
Няма коментари:
Публикуване на коментар