Разказ, участвал в Предпразничния конкурс за 2014 година на сп. „Сборище на трубадури“. Първата му публикация можете да намерите ето ТУК. Изображението, съпътстващо разказа и поместено и тук, е под наименованието Eastman Johnson - Christmas-Time The Blodgett Family.
Снежната топка, която стискаше в ръка, се беше
обледенила и гладката ѝ повърхност искреше в здрача на зимната нощ. Боби
пристъпваше от крак на крак. Дъхът се процеждаше на кълбенца около него, а
мътната светлина на уличната лампа се плъзгаше по опърпаните му дрехи и го
караше да изглежда още по-дребен, отколкото всъщност беше.
- Ще го направиш ли? – попита едно от децата около
него.
- Но този път е за последно! – закани се Боби и
прехвърли снежната топка в другата си ръка.
- Наистина ли? – тревожно попита най-малкото
момченце. – И няма да има повече? Никога повече?!
- Е, не никога… Може би догодина, ако сте били
достатъчно послушни – отвърна момчето и разроши косата на малчугана. – А сега
не плачи, сълзите развалят вкуса на добрия шоколад… - каза и направи крачка към
осветената от витрината на магазина улица. Протегна се. Половин дузина деца
притихнаха в очакване. Боби опъна ръка в дълга дъга, замахна и… пусна ледената
топка, която се вряза в стъклото и наоколо се разпиляха ситни парченца.
Алармата започна да пищи оглушително, а момчето вече тичаше към магазина. Бързо
прехвърли към бандата шоколадовите фигурки, които ги наблюдаваха от дни от
скъпата витрина. Хлапетата се стопиха в мрака, отнасяйки със себе си по няколко
мечета, увити с червен и златист целофан.
Накрая остана само Боби. Винаги оставаше последен. За
да не видят останалите как си тръгва, без да вземе и един бонбон за себе си. Защото
осъзнаваше, че постъпката му е нередна, но дълбоко в себе си знаеше, че той и
децата от неговия Дом заслужават една нормална Коледа. Знаеше още, че не може
да им я осигури, че не може да промени съдбата им. Единственото, което можеше
да направи, е да открадне за тях шоколад от най-хубавите магазини в града. И
ако това щеше да ги направи щастливи за няколко дни от годината, е, той беше
готов да рискува.
Тъкмо си тръгваше, когато усети една силна и здрава
ръка да се вкопчва в рамото му. „Три пъти ми се разминава – помисли си, –
сигурно трябваше да очаквам късметът ми да свърши някъде…”. И се обърна с
предпазливост. Очакваше гнева
на собственика, заканителното изражение на охранителя или
безкомпромисния поглед на някой полицай. Но когато срещна усмихнатата
физиономия на някой, който подозрително
приличаше на Дядо Коледа, уплахата му премина в почуда.
- Ти не истински! – възкликна Боби.
- Тогава на кого говориш, Робин? – намигна му
белобрадият старец.
- И какво? Дошъл си да ми кажеш, че съм в списъка с
лошите деца ли? – скръсти ръце момчето.
- Не, глупачето ми! Виждам какво правиш и съм дошъл
да ти направя специален подарък – отвърна Дядо Коледа. – Не мога да ти дам
онова, което с цялото си сърце желаеш, но… вземи това. То е само за теб.
Боби подозрително изгледа шоколадовия бонбон, който
старецът държеше в червената си ръкавица.
- Защо да ти вярвам?
- Защото като всяко дете, малки ми господин Худ,
знаеш, че някои приказки са нещо повече от измислица – сините очи на стария мъж
сияеха с подкупваща доброта. Боби дълго се взира в тях. След това, разкъсвайки
се от противоречиви чувства, в крайна сметка се протегна, взе бонбона и го
мушна в джоба си. – Знаех си, че ще направиш правилния избор, момчето ми –
усмихна се Дядо Коледа. – Не забравяй. Той е само за теб. Вечер, когато всички
заспят…
Последните думи останаха да ехтят в съзнанието на
Боби, докато старецът с пукот се стопи в тишината на нощта и се изгуби от
поглед. Момчето свали ръкавиците си, мушна ръце в джобовете и заситни с бързи
стъпки към Дома. Усещаше бонбонената опаковка между пръстите си и тръпнеше от
нетърпение…
Когато Боби влезе в стаята, всички деца бяха заспали.
Той смъкна от раменете си палтото, навлажнено от снега, и го пусна до ниското
легло. Легна. Зави се с избелялата завивка и измъкна бонбона от джоба на
джинсите си. Опаковката му беше мека. Хартиена. С изрисувани снежинки по нея. Той
внимателно я разгърна. Отвътре се подаде шоколадов шедьовър – с преплетен бял и
тъмен крем. Боби притвори очи. Постави бонбона между устните си. Потъна в
усещането на разтапящия се шоколад, който гъделичкаше сетивата му и оставяше
дълга сладка следа след себе си…
Момчето заспа няколко секунди след като единственото,
което остана от подаръка, беше хартиената опаковка между пръстите му.
- Робин, събуди се, детето ми – разля се мек кадифен
глас до ухото му. Боби отвори очи.
Красива беше. Жената, която стоеше срещу него. Имаше
като неговите бадемови очи и немирни къдрици.
- Мамо?! – прошепна Боби и сам не вярваше в това.
- Да, Робин. Баща ти те очаква до елхата, за да
разопаковате подаръците. Дълго спа, сине, сякаш… цял живот те е нямало.
- Но сега съм тук! – засмя се момчето, прегърна я
силно, след което се измъкна от леглото, затича се към масивната дървена врата
на стаята, отвори я и занемя пред величествената елха, под която го очакваше
усмихнат мъж с по един опакован пакет във всяка ръка. Въздухът ухаеше на
канела, на печени курабийки и на мляко с какао.
Боби се затича да прегърне и баща си, а босите му
крачета шляпаха по теракотения под…
Той се събуди, притиснал завивката до брадичката си. Беше хладно в голямата стая,
в която спяха всички деца от Дома през зимата. Но момчето не се вълнуваше от
студа. В момента в него грееше топлина, която го изпълваше с неподозирана сила.
Да, беше сън. Само сън. Сладък сън, който побираше
всичките му мечти.
Но там… там някъде те съществуваха. И го обичаха. Той
ги видя със собствените си очи! Нищо, че не бяха в този свят… Нищо, че тук не
ги беше виждал нито веднъж… Вече се бяха сдобили с образ, с ухание – на канела
и курабийки. И така бяха запълнили онази празнина, която Боби сам не можеше да
запълни.
Момчето огледа спящите деца. Взе палтото си от пода и
тихо се промуши навън. Валеше сняг. Градът тепърва се събуждаше.
Беше
Коледа.
А Боби вървеше. В ръцете си държеше снежна топка,
която до площада вече щеше да е полирано късче лед.
- За последен път ще бъде, Дядо Коледа, обещавам! –
прошепна, преди да запрати ледения къс към витрината на поредния магазин…
Яница ХРИСТОВА
