Сладки сънища

Разказ, участвал в Предпразничния конкурс за 2014 година на сп. „Сборище на трубадури“. Първата му публикация можете да намерите ето ТУК. Изображението, съпътстващо разказа и поместено и тук, е под наименованието Eastman Johnson - Christmas-Time The Blodgett Family. 

                Снежната топка, която стискаше в ръка, се беше обледенила и гладката ѝ повърхност искреше в здрача на зимната нощ. Боби пристъпваше от крак на крак. Дъхът се процеждаше на кълбенца около него, а мътната светлина на уличната лампа се плъзгаше по опърпаните му дрехи и го караше да изглежда още по-дребен, отколкото всъщност беше.

                - Ще го направиш ли? – попита едно от децата около него.

                - Но този път е за последно! – закани се Боби и прехвърли снежната топка в другата си ръка.

                - Наистина ли? – тревожно попита най-малкото момченце. – И няма да има повече? Никога повече?!

                - Е, не никога… Може би догодина, ако сте били достатъчно послушни – отвърна момчето и разроши косата на малчугана. – А сега не плачи, сълзите развалят вкуса на добрия шоколад… - каза и направи крачка към осветената от витрината на магазина улица. Протегна се. Половин дузина деца притихнаха в очакване. Боби опъна ръка в дълга дъга, замахна и… пусна ледената топка, която се вряза в стъклото и наоколо се разпиляха ситни парченца. Алармата започна да пищи оглушително, а момчето вече тичаше към магазина. Бързо прехвърли към бандата шоколадовите фигурки, които ги наблюдаваха от дни от скъпата витрина. Хлапетата се стопиха в мрака, отнасяйки със себе си по няколко мечета, увити с червен и златист целофан.

                Накрая остана само Боби. Винаги оставаше последен. За да не видят останалите как си тръгва, без да вземе и един бонбон за себе си. Защото осъзнаваше, че постъпката му е нередна, но дълбоко в себе си знаеше, че той и децата от неговия Дом заслужават една нормална Коледа. Знаеше още, че не може да им я осигури, че не може да промени съдбата им. Единственото, което можеше да направи, е да открадне за тях шоколад от най-хубавите магазини в града. И ако това щеше да ги направи щастливи за няколко дни от годината, е, той беше готов да рискува.  

                Тъкмо си тръгваше, когато усети една силна и здрава ръка да се вкопчва в рамото му. „Три пъти ми се разминава – помисли си, – сигурно трябваше да очаквам късметът ми да свърши някъде…”. И се обърна с предпазливост. Очакваше гнева на собственика, заканителното изражение на охранителя или безкомпромисния поглед на някой полицай. Но когато срещна усмихнатата физиономия на  някой, който подозрително приличаше на Дядо Коледа, уплахата му премина в почуда.

                - Ти не истински! – възкликна Боби.

                - Тогава на кого говориш, Робин? – намигна му белобрадият старец.

                - И какво? Дошъл си да ми кажеш, че съм в списъка с лошите деца ли? – скръсти ръце момчето.

                - Не, глупачето ми! Виждам какво правиш и съм дошъл да ти направя специален подарък – отвърна Дядо Коледа. – Не мога да ти дам онова, което с цялото си сърце желаеш, но… вземи това. То е само за теб.

                Боби подозрително изгледа шоколадовия бонбон, който старецът държеше в червената си ръкавица.

                - Защо да ти вярвам?

                - Защото като всяко дете, малки ми господин Худ, знаеш, че някои приказки са нещо повече от измислица – сините очи на стария мъж сияеха с подкупваща доброта. Боби дълго се взира в тях. След това, разкъсвайки се от противоречиви чувства, в крайна сметка се протегна, взе бонбона и го мушна в джоба си. – Знаех си, че ще направиш правилния избор, момчето ми – усмихна се Дядо Коледа. – Не забравяй. Той е само за теб. Вечер, когато всички заспят…

                Последните думи останаха да ехтят в съзнанието на Боби, докато старецът с пукот се стопи в тишината на нощта и се изгуби от поглед. Момчето свали ръкавиците си, мушна ръце в джобовете и заситни с бързи стъпки към Дома. Усещаше бонбонената опаковка между пръстите си и тръпнеше от нетърпение…

                Когато Боби влезе в стаята, всички деца бяха заспали. Той смъкна от раменете си палтото, навлажнено от снега, и го пусна до ниското легло. Легна. Зави се с избелялата завивка и измъкна бонбона от джоба на джинсите си. Опаковката му беше мека. Хартиена. С изрисувани снежинки по нея. Той внимателно я разгърна. Отвътре се подаде шоколадов шедьовър – с преплетен бял и тъмен крем. Боби притвори очи. Постави бонбона между устните си. Потъна в усещането на разтапящия се шоколад, който гъделичкаше сетивата му и оставяше дълга сладка следа след себе си…

                Момчето заспа няколко секунди след като единственото, което остана от подаръка, беше хартиената опаковка между пръстите му.

                - Робин, събуди се, детето ми – разля се мек кадифен глас до ухото му. Боби отвори очи.

                Красива беше. Жената, която стоеше срещу него. Имаше като неговите бадемови очи и немирни къдрици.

                - Мамо?! – прошепна Боби и сам не вярваше в това.

                - Да, Робин. Баща ти те очаква до елхата, за да разопаковате подаръците. Дълго спа, сине, сякаш… цял живот те е нямало.

                - Но сега съм тук! – засмя се момчето, прегърна я силно, след което се измъкна от леглото, затича се към масивната дървена врата на стаята, отвори я и занемя пред величествената елха, под която го очакваше усмихнат мъж с по един опакован пакет във всяка ръка. Въздухът ухаеше на канела, на печени курабийки и на мляко с какао.

                Боби се затича да прегърне и баща си, а босите му крачета шляпаха по теракотения под…

                Той се събуди, притиснал завивката  до брадичката си. Беше хладно в голямата стая, в която спяха всички деца от Дома през зимата. Но момчето не се вълнуваше от студа. В момента в него грееше топлина, която го изпълваше с неподозирана сила.

                Да, беше сън. Само сън. Сладък сън, който побираше всичките му мечти.

                Но там… там някъде те съществуваха. И го обичаха. Той ги видя със собствените си очи! Нищо, че не бяха в този свят… Нищо, че тук не ги беше виждал нито веднъж… Вече се бяха сдобили с образ, с ухание – на канела и курабийки. И така бяха запълнили онази празнина, която Боби сам не можеше да запълни.

                Момчето огледа спящите деца. Взе палтото си от пода и тихо се промуши навън. Валеше сняг. Градът тепърва се събуждаше.

Беше Коледа.

                А Боби вървеше. В ръцете си държеше снежна топка, която до площада вече щеше да е полирано късче лед.

                - За последен път ще бъде, Дядо Коледа, обещавам! – прошепна, преди да запрати ледения къс към витрината на поредния магазин…

               

Яница ХРИСТОВА