БОЛЕРО

Разказът ми "Болеро", част от отличените творби от конкурса "Дуенде, безпокойство, кеф", организиран от Международния литературен фестивал в София, посветен през 2015 година на Иберийския полуостров. Разказът е включен в електронния сборник на конкурса, което можете да изтеглите ето ТУК.

Животът може да се промени за миг, един-единствен миг – едно тупване на сърцето, един прескочен удар, един поглед, една дума (понякога – премълчана).

            - С тези ръце малко по-плавно - инструкторката минаваше покрай нас и оправяше ту брадичката на някого, ту присвитото коляно, ту изпъчения лакът. – А ти – посочи мен. – Къде блуждае погледът ти? В очите, момиче, е магията на целия танц! Ако в очите ти няма звезди, докато танцуваш, значи нещо с теб не е наред. Какво с теб не е наред? Ще споделиш ли?

            Цяла дузина танцуващи мъже и жени приковаха очи в мен. Замълчах. Преглътнах сълзите си. Надявам се блясъкът им да е минал за звезди…

След като светът ти се срине върху теб, впрягаш цялата си воля. Започваш – като пъзел – да се събираш наобратно. Само че не е изключено да не си спомниш кое парченце къде е било в целия този хаос. И накрая – когато се погледнеш отстрани – с изненада да установиш, че си сглобил съвсем различна картина. Вече не си същият. И никога повече няма да бъдеш…

            - Движете се по-бавно, почувствайте партньора си - когато говореше така, грееше. Виждахме го всички. – Да танцуваш болеро, да танцуваш въобще, е като да си влюбен. Трябва да имаш доверие на човека до себе си и да последваш стъпките му. Но за разлика от любовта, тук толкова важни сте колкото и вие, толкова и публиката. Трябва да се видите отразени в техните очи и да им предадете вдъхновението си. „Duende” го наричат! Нещо невидимо, което извира от вас, и може да запали огън, да остави следи, да боли, да горчи, но да го обичаш с цялата си същност, да не можеш да откъснеш очи от него, като от привидение… Това е повече от страст, това е… душата ви, изложена на показ…

Скоро срещнах Него. Различен беше. Не приличаше на онзи, когото винаги съм си мислила, че ще обичам. Той ме провокираше. Караше ме да изляза от кожата си, да бъда човек, който не съм вярвала, че мога да съм.

Това ме объркваше, плашеше и изпълваше с нетърпение. С желание да превъзмогна себе си. А сега знам – само някой, който успее да превъзмогне себе си, може да обича някой друг.

Но вече е късно.

            - Болерото не е като другите танци! Има една характерна напрегнатост, която го различава. Тук има борба между добро и зло, между среща и раздяла. Танцувайки, вие можете да прочистите духа си. Да преживеете онова безпокойство, което замъглява ума, но води до покой. Хайде сега, приближете се… Стъпка, стъпка. Пауза. Стъпка, стъпка. Завъртане. Точно така. Стъпка… Разбирате ли? Чувствате ли го вече? Ритъмът не е плавен. Като в живота е. Нещата се забързват, преобръщат се, рязко спират. Но вие ни бива да се колебаете в стъпките си. В това е магията… - инструкторката прокара пръст по устните си, сякаш мислеше за нещо свое. – Хайде, започваме…

 А аз си мисля за любовта: как идва като древногръцка трагедия. Ще изтръгне сърцето ти с фина жестокост и няма да разбереш как ти се е случило и кой Бог е виновен за това…

А може би не са виновни боговете. Навярно сама съм си виновна. Обърках стъпките…

Оставих го да си тръгне…

            - А най-хубаво е, когато сте на голямата сцена. Танцувате под светлините на прожекторите, публиката е притихнала. И когато след изпълнението ви залата избухне в пламъци от аплодисменти, знаеш, че си свършил добра работа. Можеш да се усмихнеш и да потънеш в блаженство и кеф… - усмихва се. Бръчиците, събрани с годините, танцуват по лицето ѝ. Ние, курсистите ѝ, го знаем – тя е имала всичко това. Изживяла е успеха си, спечелила е завиден брой златни медали, обичала е… След това е дошла катастрофата. Травмата. Сбогуването – с всичко, на което държи до болка.

Но ето, че тя се е справила.

Аз ли имам оправдание, за да не го направя?

Яница ХРИСТОВА

П.С.: Илюстрацията е от сайта на Фестивала - www.literaryfest.org

Посоки

Любовта не бива

да те превръща в просяк –

да стоиш с наведена глава,

да протягаш ръка за милостиня

и да чакаш благоволението на някого…

Любовта трябва да е сила!

Да те кара да вървиш гордо изправен –

като герой, измерващ с поглед хоризонта.

И всяка сутрин да се събуждаш

наелектризиран,

зареден с енергия

и жажда за живот…

Защото любовта или идва сама…

Или не идва никога…

От посоката,

в която гледаш.

От точката,

която се превръща в твоя ос,

върху която чертаеш

окръжността

 на собствения си живот…

Докато забравяш,

че светът е изумителен –

не се простира само

от Изток до Запад,

не се рамкира с граници…

И посоките му са като нюанси –

изкривиш ли малко градуса,

се озоваваш на съвсем различно място…

До съвсем различни хора.

Но любовта не е геометрия.

И география не е.

Любовта е онова знание,

което все повече ми доказва,

че най-искрената нежност

се появява

 и

 умира

при това постоянно разминаване

между

 теб

 и

 мен…

Яница ХРИСТОВА 

Избори

Харесвам в теб

различната ти гледна точка.

Хладният ти рационализъм.

Умереността,

с която говориш дори за поезия,

докато аз затъвам в метафори…

Харесвам в теб

търпението, с което ме окуражаваш.

Тихите ти стъпки,

с които се движиш в кухнята до мен,

докато аз пека нещо във фурната

и се чудя

дали ще се получи,

или не.

Харесвам в теб

това, че не чертаеш планове за бъдещето.

Ти просто знаеш.

Знаеш какво ще се случи утре,

защото знаеш какво избираш сега.

И изборът ти винаги е правилен.

Харесвам в теб,

че знаеш,

че избрал си мен.

И това ти е напълно достатъчно…

Яница ХРИСТОВА 

Откъс 2 от ненаписания наръчник „Как да разпознаеш една истинска Баба?”

Глава 2: Пред блока

                Една истинска Баба представлява нещо като автономна информационна агенция. Тя често може да бъде засечена на стратегически и удобни за наблюдение места. Това е така, защото държи да бъде осведомена за всичко в няколко километра околовръст. Една истинска Баба знае много преди всички останали кога някой е нов в квартала, от кога съседката от третия етаж е с нов любовник, къде чичо Пешо е получил онази синина под окото, както и защо комшиите от партера не си говорят вече няколко месеца. Когато не ѝ достига информация, Баба не се свени сама да измисли необходимия набор от факти и смело да си служи с тях пред вярната си публика. А Баба има публика – събира я умело, изпитано, причаква потенциални свои слушатели в мрака на междублоковото пространство, издебва нищо неподозиращи съкооператори по стълбите в блока, качва се ненадейно и в последния момент в асансьора при някой заблуден гост в кооперацията. Една истинска Баба разполага със специален тон – приглушен, подканящ – с който разказва научените новости. Именно този подкупващ неин глас те кара да затаиш дъх, да се приведеш нетърпеливо към нея и да тръпнеш в очакване на някоя нова пикантерия…

                Една истинска Баба е особено привързана към входа на блока. Може да бъде засечена пред входната врата:

А) сама – наметната с оправданието, че „препича старите си кокали на слънце”. Но когато погледнеш гордо изпъчената ѝ осанка и се потопиш в дяволитото пламъче на очите ѝ, ти е пределно ясно, че тези „стари кокали” са заредени с толкова енергия, че само да им кажеш „Старт!” и ще припнат като младо животинче към Черни връх.

Б) невинно разхождаща домашен любимец – Баба не обича да бъде сама и е готова щедро да дари от вниманието си на всеки, които има нужда. Но тъй като децата ѝ вече са тръгнали по своя път, а голяма част от връстниците ѝ отдавна са извървели своя, домашният любимец е едно удачно решение за запълване на времето на Баба. Една истинска Баба има темперамент, който подхожда повече за котка, но тя ще избере куче – малко, кокетно, шикозно. Защото котката може да си стои вкъщи, да ти съдира завесите, да ти събори телевизора, пък и да не ти влезе в никаква практическа употреба (а Баба е преди всичко практичен човек!). Докато едно куче… С едно куче е лесно. Излизаш пред блока, шляеш се насам-натам, уж „разхождаш кучето”. Имаш оправдание по няколко пъти на ден да бъдеш пред своя пост – задача, която всяка истинска Баба приема присърце. Така хем виждаш кой излиза и кой влиза, хем с кучето е лесно да изваеш предпоставка за разговор с приходящите. Въобще – едно куче подобрява комуникацията и Баба това го  знае много добре!

В) в ролята на градинарка – няма как пред блок, в който живее достатъчен арсенал от Баби, да няма обособен градински кът. Вероятно там ще има само една-две омърлушени лехи с вехнещи цветя, но при всеки удобен случай една истинска Баба ще слиза пред блока, ще човърка нещо из пръстта с лопатка, ще заема винаги позиция с удобна за наблюдение гледна точка и, въпреки заетия си вид, ще има на разположение цялото време от деня, за да огледа, спре и разпита онзи, който припари до нейната запазена територия – блокът!

Г) в компания с други Баби – една истинска Баба обикновено успява да събере около себе си сподвижнички. Това са все жени, прехвърлили много десетилетия на раменете си. Заедно изглеждат древни – като реликва. Събират се, обсъждат, обменят ценна информация. Нищо чудно, ако ги попиташ какво правят в този момент, да ти кажат, че създават „малко журналистика” (факт!). Една истинска Баба и нейните приятелки са като армия – силни, железни, непобедими. Те знаят всичко за всеки, имат мнение по всеки въпрос, вярват, че годините са ги направили особено компетентни и се чувстват длъжни към обществото да споделят натрупаните знания и мъдрост с първия срещнат! Ако въпросният първи срещнат има други планове в този момент, Баба и СИЕ ще направят това, което им зависи от силите, за да отклонят от първоначално начертания маршрут. С непоклатимото убеждение, че го правят за негово добро!

Една истинска Баба не е като някои жени – увлечени в монотонното си ежедневие, потънали в грижи и неразгадаеми дилеми. Една истинска Баба е приключенец по дух – такава е била и такава и ще си остане. Някои твърде ограничени личности може и да се опитат да я обвинят в сплетни и клюкарстване, но една истинска Баба не се нуждае от мнението на който и да е друг, за да знае коя е. А ако в района се случи произшествие или престъпление от всякакъв вид, всеки разумен следовател ще започне първо с една кратка раздумка с истинските Баби от квартала. Ще научи толкова много информация, че има опасност да му се подпали тефтерчето от скоростта, с която писалката му ще се опитва да насмогне на темпото на Баба.

А ако ви се случи да сте нов в квартала и да не познавате никого, не се тревожете! Една истинска Баба ще се погрижи да вас! Обикновено не е необходимо дори да я търсите, тя сама ви намира! Разполага с уменията на дългогодишен журналист (вероятно телевизионен водещ) и опитен детектив (Шерлок пред нея изглежда пошъл аматьор в занаята!). Баба ще изкопчи от вас всичко, което е решила, че иска да знае. Но междувременно ще ви снесе толкова допълнителна информация, че да ви се стори, че познавате района и хората в него от години. На такъв приятелски тласък, който  да ви накара да се почувствате в свои води като новодомец, можете само да се радвате!

Но една истинска Баба пред блока се познава най-вече по това, че тя не губи време да гледа латиноамерикански, турски или индийски сериали пред телевизора. Тя смята сюжетите им за глупави и повърхностни. Една истинска Баба знае много добре, че истинският живот е много по-интересен. За това трябва да се участва динамично в него…

Яница ХРИСТОВА 

За Изкуството

Ако се вгледаш внимателно, ще откриеш, че в изкуството на Големите, на онези Величия, чиито талант е безспорен и всепризнат, онези, чиято виртуозност е като пътеводна светлина за всички останали, но си остава недостижима като звездите - сякаш идва от съвсем друг свят... 

Та ако се вгледаш внимателно, ще забележиш, че освен величието, там се прокрадва и по мъничко Мрак...

Част от този мрак отнасяш със себе си. 

Той остава да работи в теб и има силата да покаже от какво си направен, от какво си изтъкан...

Защото изкуството не е шега работа. 

Променя те повече, отколкото можеш да разбереш.

Яница ХРИСТОВА

Откъс от все още ненаписания наръчник „Как да разпознаеш една истинска Баба?”

Глава 1: В градския транспорт

Една истинска Баба ще се качи в препълнения градски транспорт, дори когато е толкова фрашкан, че няма място да изпуснеш и картоф. Ще се качи през възможно най-задната врата. Ще измушка с лакът тези, които ѝ пречат да се чувства комфортно в навалицата. Ужилените от една истинска Баба ще се свият като малки кутрета и ще се опитат да стоят по-далеч от Нея, дори това да означава да не си поемат дъх по време на цялото пътуване.

Ако в този момент ти си в автобуса и случайно си заел седалка, може би ще ти хрумне идеята да отстъпиш мястото си на тази – на пръв поглед – скромна възрастна женица. Ще се подведеш по бръчиците, набраздили лицето ѝ, по ретро палтото ѝ, по онази странна шапка, която навява мисли за актуалните сега „винтидж” колекции… или нафталин. Ще я погледнеш мило, ще се усмихнеш, ще я потупаш любезно по рамото. И ще направиш най-голямата грешка в живота си! Ще ти се изплъзне въпросът: „Извинете, искате ли да седнете?”.

Защото дълго време си живял с идеята, че възрастните жени някак си, с годините, трупат доброта в себе си. Свързваш ги винаги със спомена за собствената си баба, която в ранните съботни утрини те е събуждала с аромат на палачинки, носела е на раменете си плетено елече и винаги в джобовете ѝ се е намирал по някой бонбон със шумоляща опаковка.

 Но една истинска Баба е толкова далеч от този образ, колкото далеч е всяка средностатистическа костенурка от Космоса.

След недообмисления ти въпрос една истинска Баба ще те погледне с най-хладнокръвния поглед, който някога си виждал. Ще изпъчи гърди и с цялата си същност ще ти внуши, че ти – недодялания младок – нямаш право да ѝ предлагаш милостиня с мястото си, нямаш право да смяташ, че годините ѝ са порок, а силата ѝ не е на твоето ниво. Една истинска Баба има капацитета да те смачка с един-единствен поглед! Защото една истинска Баба всява респект! Тя е като кралица, слязла от трона си, за да се разходи из простолюдието и да го дари с умереното си презрение…

След този конфузен момент ти можеш да направиш само едно нещо – да си останеш на мястото, да сведеш глава и да се опитваш да не гледаш повече към мястото, на което се спотайва Баба. Обаче самото знание за присъствието ѝ наоколо няма да ти дава покой. В един момент любопитството ти ще надвие волята, както обикновено се случва, и ти ще започнеш да изучаваш поведението ѝ.

Една истинска Баба не може да стои мирно и тихо. Дори когато пътува в градския транспорт. С всяка следваща спирка ще наблюдаваш как около Баба ще се освобождава все повече свободно място. Защо ли – вече дори не се питаш.

 Баба няма да тропа нервно с крак. Няма да брои напрегнато колко спирки остават до нейната. Не. Баба не обича да си губи времето, защото много добре е запозната с неговата цена. Баба ще се опитва да върши нещо – нещо полезно, тъй като е водена преди всичко от прагматичния си ум. Ти надали ще я разбереш, защото още се носиш по вълните на емоциите си и си в плен на невъздържания букет от какви ли не хормони, характерни за младостта. Но Баба вече отдавна е извървяла тази част от пътя. Тя знае, че с годините остават до теб само важните хора, с другите пътищата ви се разделят, както му е редът, и за това не бива да се косиш излишно. Та така Баба пътува и се чуди какво да свърши, а ти се чудиш как да излезеш от паяжината на собствените си романтични неволи…

Сигурно вече си забелязал, че една истинска Баба разполага с една… дарба. Тя има невероятно зрение и мигом ѝ се набиват на очи всякакви нередности. А всичко, което противоречи на естетическите и морални разбирания на Баба, трябва да бъде вкарано в релси. Баба ще отдели цялото необходимо време за това!

Една истинска Баба ще забележи, например, жестоко късия минижуп на тийнейджърката до себе си, ще забележи фрапиращия пиърсинг на мъжа отсреща, а богатият неприличен речник на шофьора на автобуса ще я провокира да му издърпа наставнически ушите за наказание… А ако на Баба не ѝ се влиза в словесни престрелки, тя ще се отдаде до края на пътуването си в разлепянето на флаери и изчегъртването на грозни надписи от стъклата и стените на автобуса.

Когато Баба стигне до собствената си спирка, тя ще преметне гордо шала си през рамо, ще дари пътниците с пренебрежение и ще слезе, отнасяйки цялото достолепие със себе си. Една истинска Баба ще крачи из града така, все едно всяко паве и всяка плочка от тротоара ѝ принадлежат. Докато я гледаш, глуповато ще се чудиш каква ли е била Баба на младини… Няма да можеш да си отговориш сам, защото дори въображението ти не е способно да извае образа на подобна фурия…

Яница ХРИСТОВА 

Призрачно...

Странно нещо е животът…

Понякога колкото и да си пораснал – това няма никакво значение. Защото не спираш да вярваш в призраци. Само че с годините призраците стават по-страшни, по-плътни, по-реални. Дебнат те на всеки ъгъл, в градския транспорт дори, в непознатия град, в собствения вход на блока ти. Не ти оставят и глътка свобода, потръпваш само при мисълта за тях. Защото собствените ти призраци имат чертите на хора, които са присъствали в живота ти… Но са си отишли. Завинаги. Безкомпромисно. Без право на „втори шанс”.  Тръгнали сте по различни пътища и това е било най-доброто, което сте можели да направите. Вместо да разтягате до безкрай едни взаимоотношения, изчерпани от самото си начало.

Само че не всичко е толкова лесно. Няма как като с магическа гумичка да изтриеш от житейската си карта извървения заедно път. Каквото и да правиш – там все остава едно празно бяло петно, с познатите очертания, с познатия силует…

Същият силует, който с течение на времето се изпълва с призрачност и хладина.

Същият силует, който понякога пасва с профила на някого, когото ще срещнеш в автобуса до вкъщи… и тази среща ще накара машината, която пази всички спомени в теб, жално да изскрибуца. Защо – не знам… Кой може да каже защо ни е страх призраци?

Яница ХРИСТОВА