Пътуване към свободата и мечтите отвъд старостта

Текстът "Пътуване към свободата и мечтите отвъд старостта" е писан за "Литературен вестник". Проследява дебютния роман на канадката Ема Хупър. Оригиналната публикация можете да прочетете в електронния брой на вестника ето ТУК - страница 2. 

Вероятно книга като "Ета, Ото, Ръсел и Джеймс" ще остане в сянката на редица издадени и предстоящи за издаване заглавия тази година. Но дебютният роман на канадката Ема Хупър, който – любопитно! - прави световната си премиера именно в България - носи своите художествени достойнства, за които си заслужава да се поговори. 

Отвъд спотаената тишина, която се прокрадва в текста, историята се превръща в трогателна съвкупност от мигове и емоции, които вплитат читателя в нишката на случващото се. Ета - старица на 83 години, която не се поддава на силата на времето, предприема най-голямото пътуване в живота си, като в продължение на седмици и на няколко хиляди мили  тя ще прекоси пеша страната, за да стигне до океана и да го зърне със собствените си очи. Пътят на Ета ще премине през спомените от миналото й, през това, че вече й се случва да забравя коя е и да преплита същността си с тази на Ото, съпруг и любим, с когото е живяла повече от половин век и чиито сънища дори сънува. По случайност историята за странстващата белокоса дама ще попадне из медийното полезрение и ще развълнува десетки хора, които ще превърнат Ета в проводник към собствените си мечти. 

Пътуването на Ета ще се извиси над старостта. Ще се движи покрай основите на приятелството, ще се вглежда в закономерностите на любовта, която с години изгражда ежедневието, ще преминава покрай тревогите от отминалата световна война, която оставя белези завинаги и никога не отшумява напълно... 

Докато Ета пътува - към бляновете и към себе си преди, в младостта, и към себе си сега, единственото, което му остава на Ото, е да очаква завръщането й. Да уважи решението й на свобода и мечти. Да притъпи болезнената си тревога и да вярва, че тя, показваща силен дух цял живот, ще се справи и сега. Междувременно той ще започне да й пише писма, макар и да няма адрес, на който да ги праща. Но не това е важното - тя ще ги прочете, когато се върне у дома. А у дома ще я очакват десетки хартиени скулптури, които му помагат да се справи със самотата си, които ще се превърнат в подарък за нея и вероятно ще й  помогнат и тя да се справи със своята самота. А там, от прага, ще я гледа онова хартиено дете, което животът така и е отказал да им даде... 

Ръсел - приятел на Ото в продължение на почти цял един живот и влюбен в Ета от първия миг, в който я вижда - ще тръгне по следите й. Ще изостави елените, които от дете очаква да види. Ще продължи напред дори след като открие Ета, защото пътят, който следва, ще се превърне в нова посока, в която да потече животът му, в търсене на отговори на собствените му въпроси... 

Джеймс ще остане с Ета до края. Няма да й позволи да забрави коя е. Ще се присъедини към пътешествието й като неочакван приятел, като спомен за изгубеното дете на сестра й, като реванш за децата, които тя не е имала... 

Структурата на сюжета  не е линейна. Действието се движи чрез няколко паралелно разгъващи се повествователни линии, през писмата и спомените на персонажите, до реалните случки от настоящето, които всеки миг ще отекнат също като спомен. 

Забележителни са  лекотата и финесът, с които е поднесено повествованието. Плътните и преливащи един в друг образи на героите създават приятно усещане за ефирност на текста - без излишни думи, без излишна тромавост на фабулата. Дебютният роман на Ема Хупър е симпатично четиво, което след прочит оставя повече въпроси, отколкото отговори. Освен един съвсем категоричен отговор - заключение: че изкуството и литературата са преди всичко красота. И то от онази красота, която може да отвори очите ти широко към света, да пробуди сетивата ти, да те накара да се усмихваш, дори когато книгата в ръцете ти натежи от тъга... а след като затвориш и последните страници - да оставиш цялата емоция да те залее - като океан, докато ти си запокитен в незнаен далечен край на света, където само вълните му могат тихо да се разбиват в брега... 

 

Яница ХРИСТОВА 

Трудно е да бъдеш човек, но си струва усилието

Текстът "Трудно е да бъдеш човек, но си струва усилието" е писан за "Литературен вестник". Отразява книгата "Изведнъж на вратата се чука" и представянето й в София от самия Етгар Керет. 

Оригиналната публикация можете да прочетете в електронния брой на вестника ето ТУК, страница 5. 

"Изведнъж на вратата се чука" - четвъртата книга, издадена на български език от израелския писател Етгар Керет, по традиция беше уважена от присъствието на автора на премиерата в страната ни.

На 16 април в "Съюза на архитектите" на ул. „Кркакра” 11 в София, сред препълнената от почитатели зала, писателят сподели някои от мотивите, провокирали го да напише тази книга по точно този начин, разказа вълнуващи истории от собствения си живот, които по необичайност и същевременно висока степен на жизненост, граничат с тези от разказите в сборника му.

       Етгар Керет е добре познат на българската публика с предишните си сборници, представени в поредицата "Кратки разкази завинаги" на издателство "Жанет 45". "Автобусният шофьор, който искаше да бъде Бог", "Момичето на хладилника" и "Асамтой" налагат мнението, че Керет не твори в обичайния канон на късата проза, че не се опитва да усмири въображението си, да следва познати образци в жанра, да поставя героите и ситуациите в рамката на очакваното, а напротив - авторът предоставя неограничена свобода, оставя повествованието да се разстила свободно, да циркулира между ежедневното и невероятното, между изненадващото и рутинното, а накрая да изведе читателите до неочакван финал. 

38-те разказа в "Изведнъж на вратата се чука" продължават този модел на художествен наратив. Но на запитването във вечерта на премиерата  какво е провокирало завишеното ниво на хуманизъм, долавящо се в текстовете, Керет обясни, че сборникът е първата книга, която издава след раждането на сина си. А когато вече си родител, това те променя - съзнателно или не. Особено когато се появят детските въпроси, свързани със света, а от теб се очаква да дадеш отговори, и нямаш право да лъжеш, защото децата винаги долавят лъжите. И дори и да знаеш, че в живота има прекалено много лоши неща, болка или престъпност, отговорите ти не могат да бъдат такива. За това трябва да вярваш, че светът е добър, че може да бъде добър. А когато държиш една малка детска ръка в своята, е лесно да вярваш, че е именно такъв. Тази мисъл се долавя и в специалния предговор в книгата, писан за българските читатели на израелския автор - "Ококорената гледна точка", която проследява терзанията да бъдеш баща и писател, и завършва с изречението, задаващо целта на разказите в сборника. А именно търсенето на отговор на питането "защо е толкова трудно да бъдеш човек и защо, по дяволите, си струва усилието". 

А си струва усилието, защото в този свят има хора, които са склонни да извършат престъпление, за да чуят една добра история; защото има място, където лъжите ни оживяват и трябва да внимаваме какво изричаме, защото не подозираме какво страдание бихме могли да причиним и на кого; защото малките ежедневни действия на една касиерка в закусвалня може би крият силата да променят събитията така, както потрепването на крилата на пеперуда имат способността да завихрят буря на другия край на планетата; защото бихме пропуснали действителността, ако живеем със затворени очи; защото няма по-добро място от у дома; защото понякога хората тъгуват като богове, а боговете - като хора...

И това са само част от 38-те причини, уловени като в кехлибар в сборника с разкази "Изведнъж на вратата се чука" на Етгар Керет.

Яница ХРИСТОВА

Последната надежда

"Последната надежда" - разказът, достигнал до втората награда във втора възрастова група в конкурса "Душата на един извор" - 2014 година. 

Повече информация за конкурса и за победителите можете да прочетете ето ТУК или да разгледате следващото изображение, което споделям оттам в този пост. 

Списък на наградените:

Корицата на сборника с наградените творби от тазгодишното издание на конкурса: 

Откъси от наградените литературни творби от втора възрастова група, изложени в галерия "Жорж Папазов" в Ямбол по време на церемонията на награждаването: 

Яница ХРИСТОВА

Машина за истории

Разказът ми, носител на Специалната награда в изданието от тазгодишния  конкурс за кратък фантастичен разказ по повод годишнина от рождението на Агоп Мелконян. Повече информация за конкурса можете да прочетете в "Сборище на трубадури" - ето ТУК. 

Обявяването на печелившите разкази - ето ТУК. 

Първата публикация на разказа"Машина за истории" в сайта през месец май - ето ТУК. От тук е и илюстрацията към текста, за която ще прочетете повече, последвайки този линк.

А от ТУК можете да изтеглите специалния електронен брой на списанието, посветен на най-интересните заглавия от конкурса. 

Приятно четене! 

Беше потомствен писател. Името на дядо му се бе издигнало почти до върха на Нобеловите лауреати преди около четиридесет години. После баща му в продължение на цялата си кариера трупа само овации и положителна критика. Някак естествено му се стори да се пробва в този занаят. И се пробва. След първия роман на Алберт критиците бяха очаровани, а читателите нямаха търпение да се запознаят с продължението. След като излезе самото продължение обаче… всички се поотдръпнаха, заявявайки, че дебютът е бил далеч по-обещаващ…

Това беше преди две години. От тогава Алберт не смееше да подаде нов ръкопис в издателството, защото усещаше отговорността, която криеше това действие – на карта бе заложено самото фамилно име и той не искаше да го злепоставя. А усещаше. Усещаше как текстовете му вече не звучат по същия начин. Бяха станали плоски, без емоция, без живец.

Алберт беше, меко казано, отчаян. А както често правят отчаяните хора – търсеше изход на проблема си къде ли не. За това и когато чу онзи слух, се изпълни с неочакван възторг. Из писателските среди се носеше мълвата, че на определен адрес в града всеки, изпаднал в криза, може да открие идея за нов сюжет… Алберт побърза да се измъкне от приема в литературното фоайе и да се стопи в тайнствения нощен мрак…

Адресът беше близо. Вратата се отвори от дребен старец с кръгли очилца.

– Какво ще обича господинът? – небрежно попита и намести лещите на ръбестия си нос.

– Вижте… може да ме сметнете за луд, но чух… научих… че можете да ми продадете Вдъхновение! – реши да не увърта Алберт, и без друго беше достатъчно закъсал творчески.

– Писател ли сте? – усмихна се непознатият, а Алби просто кимна тъжно. – Последвайте ме…

Двамата преминаха през осветения коридор на къщата и заслизаха по мрачните стълби, които водеха към подземието. Мястото беше изпълнено с влага, мъждукаща светлина, която сякаш се боеше да свети по-ярко, и странен, изпълващ тишината с щракане, шум. Накрая пътят им бе препречен от врата – стара, почти разнебитена и едвам държаща се на пантите си. Старецът се обърна към Алберт, кимна му окуражително и отвори вратата…

Помещението бе просторно, огряно от светлина и изпълнено с купища изписани листи – някои събрани в томове, други лековато разпилени. А в центъра на стаята, върху масивна дъбова маса, стоеше Машината. Беше класическа пишеща машина – махагонова на цвят, с лъскави метални букви, които бързо тракаха по белия лист, оставяйки след себе си мастилена следа. И машината пишеше. Пишеше сама…

– За Бога! Какво е това?! – възкликна Алберт и запристъпва към чудесията, накланяйки се, за да я огледа от всички страни.

– Била е тук, когато семейството ми е купило къщата – отвърна старецът. – Като че ли винаги е била тук. И винаги така се е държала. Пише. Независимо от всичко. Дори някак сама си намира листи. Опитахме какво ли не, честна дума. Но не може да бъде спряна, нито унищожена, нито изгорена. Нищо. Понякога пише толкова бързо и щрака толкова силно, че не ни позволява да спим… Знае ли човек – може да е творение, забравено от боговете… – повдигна рамене господинът. – Можете да си изберете ръкопис. Повечето автори обикновено вземат първия, на който се спре погледът им. Считат, че ще им е на късмет.

Алберт не можеше да повярва на очите си. Разходи се из купищата ръкописи, някои от които се извисяваха над собствения му ръст. Взе един в ръце – беше стар, написан на избеляла хартия явно преди доста години, защото, когато го докосна, страниците се зарониха под пръстите му.

– Това е… това е чудо! – Алби остави ръкописа, върна се при стареца и го хвана за раменете, изпълнен с почти налудничав блясък в очите си. – Колко струва? Кажете ми! Просто назовете цена!

– О, момче… обикновено за няколко стотачки ги давам ръкописите, та да може след време пак да се върнеш… – неловко се засмя възрастният мъж и се опита да се измъкне от хватката на писателя.

– Не говоря за ръкописите. Машината! Искам я… – Алберт го пусна и се върна до масата, коленичи пред нея и прокара замечтано пръст по металните извивки на пишещата машина. – Тя е бъдещето ми…

– Наистина ли? Ще я вземете? – попита старецът и въздъхна с облекчение. – С цялото ми семейство ще ви бъдем признателни!

Новият роман на Алберт бе приет изключително добре. Критиката беше единодушна, че под майсторското му перо е излязла история, която засенчва трудовете и на баща му, и на дядо му. Хвалеха устремения поток на въображението му, брилянтната фабула, заплетения сюжет. Обещаваха му бляскаво бъдеще – такова, какво приляга на подобен невъздържан и самобитен талант…

Алберт заживя спокойно, опиянен от похвали, забравяйки, че всичко си има цена… Понякога слизаше в мазето и проверяваше какво прави машината. А тя винаги пишеше. Винаги. Той разглеждаше историите. Коя от коя по-добри! И после бързо се качваше във всекидневната, за да се обади на издателя си и да го уведоми кога да очаква следващата му успешна чернова.

И така… до една сутрин, малко след поредната премиера. Алби се събуди. Долавяше все още неуморното тракане на машината, което си пробиваше път през тухлите и бетона, та чак до спалнята му. Но далеч по-силен бе настойчивият тропот, който отекваше от входната му врата. Алберт наметна тюркоазения си халат, със самодоволно извезаното „А” на ревера, и тичайки по мраморното стълбище, се опита да въведе ред в разпилените къдрици на косата си.

Спря се на прага, пое си дълбоко дъх и отвори. Пред вратата му се бе събрала многочислена тълпа. И въпреки че всеки държеше по един том от последните му книги, като че ли не беше от почитатели, които очакват автограф.

– Ти! – мъж на средна възраст го изгледа гневно и заби показалец в гърдите му. – Как смееш да описваш живота ми! Наглец! Дори имената не си си направил труда да смениш!

– И моите сънищата… – обади се някой зад него.

– И мечтите ми… – допълни трети, преди навалицата да избухне в приказки и разправии, отправени все към писателя.

Алберт изплашено заотстъпва назад, но множеството запристъпва към него, очаквайки отговори и обяснения. А там, недалеч под тях, се долавяше неуморното щракане на пишещата машина…

Яница ХРИСТОВА

Безсъние

Градът не спи в четири часа.

Притихнал е в очакване.

И брои – безсънници...

В тишината му отеква

кашлица на стар пушач,

а подозрителни фарове

свиват зад ъгъла...

От някъде се чува детски плач,

а влюбена двойка

 се целува на улицата...

Градът не спи в четири часа.

В очакване на утрото.

Звездите се губят

в натежалия въздух,

в умореното очакване на чудото...

загубило се някъде сред ежедневието,

потънало в прах

и стари фасове от цигари...

Градът се простира отвъд прозореца ми,

нахлува в стаята с бледи отражения.

Защото не спя в четири часа...

Броя собствените си безсъници,

подреждам мечтите си по лавицата

и прилежно избърсвам праха,

натрупал се по тях...

Нощ след нощ.

Будуваме. 

Яница ХРИСТОВА 

Себастиан

На Б. –

защото превърна един сив ден в мечтание

Когато те открия, Себастиан,

обещавам да се омъжа за теб!

Да те последвам в безкрайната морска шир,

вечер да прокарвам пръсти през косата ти

и да ти шептя, че те обичам, докато заспиш...

Когато те открия, Себастиан,

ще метна раницата си на гръб и ще тръгна –

да преследвам хоризонта,

да търсим къде слънцето целува земята

преди да потъне в обятията на залеза...

Там, Себастиан, ще си направим дом

и ще ни е винаги топло... винаги...

Дори когато забушуват бури

и настъпи онази зима,

която попарва надеждите

и вплита бели нишки в косите,

и забулва с воал очите,

и светът става нереален, сив, стареещ...

Дори и тогава ще ни е топло, Себастиан,

защото ще съм сплела пръстите на ръцете си с твоите...

Когато те открия, Себастиан,

ще бъда най-щастливото момиче на света!

Защото ще знам, че си истински,

че не си просто... мечта...

Яница ХРИСТОВА 

Другата страна на безплатните учебници

И сега какво? 

Раздават в училищата безплатни учебници за най-малките, които, по подразбиране, са си още деца, колкото и да ги възпитават да бъдат внимателни и отговорни. Идеята е, че тези учебници са в помощ на родителите, облекчавайки бюджета им. 

Но ако нещо се случи с даден учебник през годината... 

същите тези родители трябва да го възстановят - с пари от собствения си джоб, които, ще се изненадате, ама не са никак малко!

Иначе детето им няма да завърши... 

Това през последните няколко дни ми звучи като... изнудване! 

Все пак говорим за деца - 7-13 годишни. Говорим за деца, които учат по тези учебници, носят ги в раниците си, пътуват с тях ежедневно... Деца, които понякога са разсеяни - забравят кое къде са оставили, склонни са неволно да разлеят нещо, неспособни са да се защитят, ако някой е решил да им открадне каквото и да било... 

И говорим за учебници, които струват от порядъка на 15-20 лева единия! 

И къде отива ползата за клетия родител? Спестил в началото на учебната година 100-200 лева и изненадан в края на същата, че трябва все пак да "възстановява" поне част от тази сума, а не дай си Боже - и цялата... Да даде пари за нещо, което дори няма да задържи - защото то реално вече е изчезнало. Учебникът е бил я загубен, я откраднат, я унищожен... Но родителят трябва да го върне на училището, независимо от всичко: или като предостави нов учебник, или като плати глоба, в размер на утроената му цена, пък нищо, че учебникът вероятно така или иначе не е бил чисто нов. Тоест - да даде едни пари и да не ги види повече. За да продължи системата да функционира така и следващата година. И по следващата... 

Разбирам желанието на Министерството уж да помогне. По някакъв начин. Вероятно идеята в началото е била идеална. Вероятно за определен процент родители все още е. Но в един момент тази помощ все пак излиза твърде солена за обикновения човек, който едвам свързва двата края... 

Тук може би някой ще каже, че никой не е виновен, че има разсеяни деца, че единици са тези, на които се случва да търсят от къде да закупят, по подразбиране, "безплатните" учебници. Да, обаче ще се изумите, ако разберете колко много семейства са изправени пред този реален проблем. И със сигурност ще ви дожалее, когато погледнете в очите на майката в мига, в който научава колко пари трябва да отдели от месечната си заплата - ей-така, изненадващо и непредвидено; ще ви стане криво, когато тя не си позволи дори да възнегодува, защото знае, че така нищо няма да промени. Системата си е система. 

Какво? Може би има и друг вариант? В това време на криза вероятно за някои ще бъде истинско кощунство да се спомене предложението за създаване на по-евтини учебници, които да бъдат раздавани на дребосъците. Безвъзмездно. Евтин комплект, създаден специално за това, специално за тях. Обмислен правилно и функционално. Така че децата да го задържат след приключване на класа, да имат шанса да си преговорят през лятото, да не страдат от угризения, че са причинили неудобство на родителите си, изправяйки ги пред финансов проблем.

Защо не? Просто защо не се помисли върху това? 

Да, разбира се. Прави сте. Поглеждайки в по-мащабна перспектива - това наистина му е най-малкият проблем на образованието на най-малките... Пък и не само на тях.

Яница ХРИСТОВА