~~~
Още преди да отворя очи усещах, че нещо не е както трябва. Между пръстите ми имаше странна, влажна и грапава консистенция, която дразнеше кожата ми и по нищо не приличаше на сняг. Нито на лед. Вложих цялата си воля в усилието да надигна уморените си клепачи. Имах чувството, че не съм го правила от векове. Е, то точно така си и беше, няма какво да ви лъжа...
Яркото слънце проряза сетивата ми като стоманен нож, забит в зениците на очите ми. Надигнах се на лакът върху мокрия пясък. Отместих полепналата по лицето ми коса. Вълните още се плискаха върху краката ми, а морската шир синееше към безкрая. Въздъхнах. Не очаквах да видя това, когато се събудя след дългогодишния си сън...
Огледах се. Брегът се простираше зад мен, а след него започваше тучна зеленина, палми извиваха стъбла към небето, а някакви шарени и шумни птици пореха въздуха над мен. Погледът ми се спря на група хлапета, които стояха като хипнотизирани и ме гледаха, без да помръдват. Опърпани препаски покриваха мургавите им телца, а гарвановите им коси образуваха тъмни ореоли над главите им. Очите им – тъмни ококорени мъниста – се взираха в мен. Едно от тях не издържа. Замери ме с празна мида, която одраска кожата на рамото ми, подаваща се изпод скъсаната ми вълнена рокля. Всички деца се разпищяха и побягнаха в различни посоки.
Аз останах сама на брега. Усмихнах се. Иронично и на себе си. Поех дълбоко дъх – топлият въздух изпълни дробовете ми като благодат и проклятие едновременно. Затворих очи и се опитах да се концентрирам.
Помня най-важното: коя съм и как да владея магията. Всеки, който е обучен на Север, знае, че когато се настроиш на правилните честоти, цялото вселенско знание може да премине през теб. Да изпълни всяка част от теб – всичко, което се е случило, което не се е случило и което ще се случи някога... И това знание може да те направи оръжие в ръцете на елементите, които изграждат баланса в света около нас. Това всъщност е магията. Това те прави Вещица.
А аз... аз бях най-добрата!
***
Дъщеря съм на Севера. Родена съм сред студ и снегове – в земя, скована от лед през по-голямата част от годината. Дните бяха кратки, нощите – дълги и безкрайно тъмни. Небето понякога изцъклено се взираше в скромните ни домове, обгърнати от сняг – но дори и когато времето беше ясно, звездите оставаха студени, далечни.
Пред горящите огньове баба ми разказваше истории всяка вечер: за отминали времена, за древни владетели, за жрици, които са проправяли пътя на Съдбата. Баба не беше обикновена жена. Личеше първо по погледа ѝ – чист изумруд, който се забиваше в теб и те правеше безсилен, и по косата ѝ – сплетени червени пламъци, които нямаше как да объркаш. Всички ми казваха, че много приличам на нея. Бяха прави. А аз знаех, че с всички тези истории баба прави нещо много важно – подготвя ме за бъдещето.
Защото страшни неща се спотайват в дълбокия и дълъг мрак. Питайте малките деца – те не потулват страховете си под оправдания и илюзии, те много ясно виждат опасността, но с течение на времето възрастните забравят, изграждат щит от самозаблуди и не вярват на малките.
Леденият мрак на Севера не е нещо, с което човек може да се шегува или да пренебрегва с лека ръка. Той може да потопи в забрава всички, които живеят там. За това са необходими хора със специална дарба, които да поддържат баланса – между сеитба и жътва, между стари и млади, между глад и наличие на храна, между живот и смърт. Защото на Север животът се движи по тънка линия, която ако не внимаваш, всеки миг може да замръзне и да се скъса. Тези избраници трябва да имат своя, вътрешна светлина, която не се влияе от външния мрак. Трябва да овладеят магията и да поддържат мисълта си винаги будна, винаги нащрек. Баба беше такава жена. Беше вещица. Вещица станах и аз...
***
И си изтърпях наказанието за това. А най-голямото наказание за една северна вещица, която се самозабрави и злоупотреби със силата си, е сестрите ѝ да ѝ обърнат гръб и да я оставят сама в сърцето на леда. Сборището – цели 12 северни вещици – се събра и реши да ме линчува. Обединиха се срещу мен и аз бях безсилна срещу всички им. Магията ми не стигаше и започнах да се вледенявам – да потъвам в айсберга, който се простираше под краката ми.
Кълбета от емоции дълго преминаваха през мен. Мислите ми се бунтуваха, но тялото не ми се подчиняваше. Когато решиш да използваш зимата срещу враговете си, зимата има право да те погълне в себе си... И в един момент непрогледният мрак изпълни съзнанието ми. Приличаше на сън. Но не беше. И това беше по-страшното – щеше да продължи завинаги. Нито жива, нито мъртва – заклещена между световете. Поне да можех да умра – да се слея в потока от енергия, който циркулира непрестанно в света, и да намеря покой...
***
Отворих очи. Знаех какво се е случило. Помнех. Най-силно помнех чувството. Гневът. Изпълваше ме цялата. Полазва като тръпка и сега по тялото ми... Но магията вече я няма.
- Когато децата казаха, че морето е изхвърлило на брега жена, бяла като мляко и с коса червена като огън, знаех, че ще си имам работа с необикновен човек – гласът бе мек, кадифен. Идваше зад гърба ми. – Усещам силата ти и от тук. Както и емоциите ти. Негативни са, пропити с мрак.
Обърнах се бавно. Тя беше пищна жена, висока и здрава, с изпъкнали шоколадови скули и традиционно облекло – оранжево и дълго, покриваше голите ѝ глезени и завършваше с широк шал, който обуздаваше абаносовите къдрици над главата ѝ.
- Лава, приятно ми е – каза тя и белите ѝ зъби перлено проблеснаха под лъчите на жаркото африканско слънце. – Шаман съм в племето: превеждам хората по пътя между живота и смъртта и знам тайната на всички билки, които растат по тези пясъчни земи. А ти... приличаш на човек, който се намира много далеч от корените си.
- Най-голямото наказание... - прошепнах. За пръв път чувах гласа си от десетилетия. Беше грапав, някак чужд, и все пак – мой.
- А когато една вещица е далеч от корените си, започва да губи магията...
Потръпнах. Беше права. Погледнах я с очакване да продължи, но тя само се усмихваше. Пристъпи към мен, аз отстъпих – като коте, което се бои от ръката, протегната към него, за да го погали.
- Няма да ти сторя нищо лошо.
- Последният път, когато някой пристъпваше към мен, се озовах зазидана в айсберг! – отвърнах и закрих лицето си ръце, за да не види сълзите ми.
- О, наказанието на Севера! Сега разбирам как си се озовала тук. Ледът се е отчупил, носила си се по течението на океана, топлите течения са те отвели до брега, а още във водата ледът е започнал да се топи... Трябва да ти кажа, че макар това място да те отдалечава от корените ти, Югът ти е спасил живота. Бъди благодарна на Слънцето и отвори сърцето си за топлината. Не е случайно, вярвай ми – тя коленичи до мен. – Сара.
Гледах я онемяла.
- Откъде знаеш...?
- Нали ти казах? Съпровождам живите по пътя от живота към смъртта. И от смъртта към живота, което доста по-рядко се случва. Понякога те нямат сили да ми кажат името си, а без име аз съм безсилна – нямам ключа, с който да отключа пътя на тяхното пътуване. Затова духовете на предците ми често ми помагат. Ела, Сара – стоеше до мен с подадена ръка. – Да те заведем на по-сухо място и да ти намерим по-здрави дрехи.
- И нещо за ядене – отроних и поех подадената ми ръка. Лава се засмя.
***
- Защо Сборището те наказа? – Лава седна до мен в скромната си колиба и ми подаде сцепен на две кокосов орех.
- Защото си го заслужих. Позволих на гнева си да ме управлява. Исках да раздавам правосъдие според собствените си разбирания. Исках да руша. Да причинявам болка... Стандартните неща, знаеш, когато една вещица пощурее...
Лава отпи от своята половина от кокосовия орех. Прокара пръст по назъбеното ръбче замислено.
- Бил е замесен мъж, нали?
- Да – нямаше смисъл да лъжа. Прозорливостта ѝ не спираше да ме изненадва.
- Какво направи той?
- Накара ме да се влюбя. Да посещавам фермата му по-често. Да се грижа за реколтата му. Да отделям от специалното си време за него... А когато пролетта дойде, реши, че ще се ожени за друга. Защото не му трябва вещица в къщата, като буре с барут съм била, всеки момент можело да избухна...
- А ти какво направи?
- Избухнах! – тъжно се усмихнах. – Емоциите ми се завихриха, несъзнателно създадох торнадо. И, така и така го имаше, го насочих към къщата му, към цялото му имение. Той излезе на прага. Трепереше. Страхуваше се. Погледна ме с онези сини очи, които преди подкосяваха краката ми... Погледна ме с ужас и умоляване. Аз... дожаля ми и спрях торнадото. Но вече беше късно. Бях показала на Сборището, че съм нестабилна. Изгубих доверието им. Завинаги...
- Съжаляваш ли за нещо? След толкова време, прекарано в леда...
- Че не щракнах с пръсти и не позволих на стихията да помете дома на Ханс. Да го остави също толкова сам и самотен, колкото бях аз...
- Не си вярваш, нали? – Лава ме гледаше в очите.
- Не... – бях искрена. – Съжалявам, че ледът ме е държал почти два века и Ханс вече е мъртъв, а аз съм тук и никога няма да го видя отново.
- О, Сара – Лава майчински ме целуна по челото. – Той ще живее винаги в спомените ти...
Тази непозната жена за втори път ме разплакваше. Никой през досегашния ми живот не можеше да се похвали с това – явно Югът ме правеше мека, много по-мека, отколкото бях там, където студът е в стихията си.
- Виж, слънцето залязва – Лава стана и се приближи до прозореца. – Всяка вечер по залез цялото племе се събира, пали огън, споделя храната си и пее с благодарност за отминалия ден. Трябва и ти да дойдеш. Вече това е домът ти...
***
Здрачът плъзваше между колибите, заиграваше се с листата на палмите и бягаше от буйните пламъци на огъня. Цялото племе – няколко дузини семейства – се беше събрало. Аз стоях, свила колене под новата си бяла туника, обшита с африкански мотиви. Лава говореше за мен. Представи ме. Аз кимнах в знак на дружелюбие и получих десетки кимвания в отговор. Децата, които ме откриха на брега, отново се взираха в мен. Онова, което ме замери с мида, се приближи и ми подаде печена риба. Щипнах го по бузата, а то се отдалечи с усмивка на лице.
Опитах от рибата. Не беше като северната сьомга, но вкусът ѝ ми се стори изненадващо приятен.
Докато ядях, сгушена до огъня, се загледах в небето. Звездите бяха ярки и далечни, но сякаш отвръщаха на погледа ми с мекота и топлина. Приличаха на тези, които грееха над дома ми... но не бяха същите. Защото тук не бяха корените ми. Не усещах магията под кожата си, защото нейният извор – обвит с лед и студ – липсваше и аз не бях завършена. А без магията... аз бях едно обикновено момиче. Никога не съм била просто едно обикновено момиче...
И тогава те запяха. Гласът на Лава задаваше тон – показваше височините и извивките, които цялото племе следваше. Не разбирах думите. Бяха древни и лични, пропити с история, с духове, с благодарност и живот. Затворих очи. Това беше магия. Усещах я. Лава беше права – бях преминала през пътя от живота към смъртта. И се върнах обратно, като преродена. Загубих корените си, но не и същността си. Никога отново нямаше да видя Северното сияние и там, където доскоро имаше лед, сега щеше да грее слънце. Усмихнах се и потънах в песента на Юга...
Яница ХРИСТОВА
П.С.: Снимка: Интернет. От Facebook страницата на конкурса, илюстрираща цитат от разказа. Можете да я видите ето ТУК.
