В една отдавна отминала пролет

Били сме на по 13 – 14 години. Най-много. Беше пролетен ден – кой месец точно не мога да си спомня, но времето бе топло и кестените тъкмо се бяха разлистили. Стояхме на пейката на автобусната спирка до парка и лъчите на слънцето се пречупваха по един много специфичен начин над яркозелените кестенови листа над нас – помня как изглеждаше всичко наоколо под тази особена светлина така, все едно, че е било вчера... а не е. Минали са почти 10 (!) години от тогава. И това ме кара да се чувствам побъркващо стара и да се боря с времето, което тече покрай мен и ме кара да тичам, за да го догоня... За да порасна безвъзвратно... без да мога някога отново да се върна назад, да бъда пак част от този ден и пак да гледам същите лъчи, да бъда под същото небе и на същото място... Помня го, онзи ден, защото много се смяхме –  с истории, които никога не са били и никога няма да бъдат, но по детски ние вярваме в тях, търсехме ги и ги създавахме... за да се изгубим (понякога буквално, но това е тема за съвсем друг разговор...) в пространства, които не познаваме, но пък които ни приветстваха с цялото ни любопитство и авантюристичен дух...

Вчера си говорихме за този ден... И спомените оживяха. Живи и истински, отекващи с тийнейджърския ни смях там, под кестените... А днес си мисля, че най-истинското щастие е онова, което може да ти се случи, когато си дете. Когато си далеч от прага на съзряването. Когато още никой не е поставил рамките на света, който познаваш и който ще познаваш след време... когато ще ти се наложи да живееш в него...

Онази пейка е още там. Кестените – също. И след няколко месеца пак ще е пролет и слънцето пак ще наднича над листата им... Но ние... ние вече не сме същите. Е, може би сме същите, но + 10 години в добавка. А тези 10 години така са ни променили – смехът ни вече не е толкова безгрижен, историите ни вече не са като онези от тогава, магията е в съвсем други моменти и други акценти от ежедневието. А какво ще се случи след още 10 години? След още 20? Подозирам, че всички преминават през този преход минало-настояще-бъдеще и го изживяват – къде драматично, къде като част от нормалния ход на времето... Но започвам да разбирам онзи миг на тишина, в който понякога изпадат старите хора, наблюдавайки група младежи наоколо. Продължава само миг. Но ако в този миг се загледам в очите им, сигурна съм – ще видя как в тях се отразяват смеещи се тийнейджъри в някое друго време, в някоя друга пролет...

 Яница ХРИСТОВА

В търсене на точните думи за „Живак” – моноспектакъл на Димитър Живков

            Хубаво е човек да изпълнява обещанията, които е дал пред себе си – при първа възможност! Споменавала съм го вече (ТУК). И наистина – не знам дали се случи, защото толкова сериозно се бях заканила, или просто съдбата така подреди цялата ситуация, но наистина запълването на белите петна в списъка с театрални заглавия, които съм си набелязала от ехе-е-е кое време, това лято започна с... „Живак”. И нямаше как да започне по-добре!

            „Живак” е нещо... за което ми е трудно да говоря сега, а бях решила да напиша страшен материал за блога – все пак се каня да го гледам от година вече! А сега, когато знам колко различно и разчупено е, колко е хубаво и с каква емоция те оставя, след като напуснеш залата, ми е трудно да намеря точно онези думи, с които трябва да се говори за „Живак” и за Димитър Живков.

            „Живак” е една история, вплела в себе си цял куп истории – различни и емоционални, които в повечето случаи те карат да се разплачеш от смях... до момента, в които гърлото не те стегне от задушаваща тъга и сълзите ти не се превърнат в признак на съвсем друга емоция... Героите са различни, всеки със своите си специфични особености и неподправено излъчване, до един брилянтно изиграни само от един-единствен актьор – с енергия и такъв неописуемо зареждащ хъс, че ми е трудно още да осъзная как може да се направи преход от Снайпера през Спас Певеца към Стрина Милетка например, съпътствани неотлъчно от колоритния северозападен диалект. Но ето, че може! Като това не губи и частица от автентичността на образите им. За което е необходим талант – в огромни дози! А в този случай наличието му е безспорно. Предполагам, че винаги така е било всъщност.

            Сюжетът... е богата палитра от моменти, проследяващи житейското израстване на Здравко Димитров, трудностите по пътя, срещите му с отделните типажи във времето, откриването на любовта, загубата й, намирането на смисъл да продължи напред и винаги да прави с цялото си твърдоглавие това, което му се струва редно, е, поне до момента, в които не закоравее до толкова, че да се зачуди къде се размива границата между редно и нередно, между бизнеса и усещането  за принадлежност. „Живак” прави преход между големите човешки болки и малките ежедневни радости, разхожда се в дълбините на Душата и онова, което те прави Човек – в онези малки мрачни кътчета, в които се спотайва махленската злоба, но и в онази част, в която живее чувството за дълг, желанието за щастие и проявената доблест. „Живак” е история за произхода и силата на корените, за семейството – това, което имаш, онова, което никога няма да имаш, и това, което трябва сам да създадеш. История, толкова близка, че те кара да се припознаеш в нея, да преоткриеш стъпки от собственото си израстване и за момент да се върнеш там, от където си тръгнал...

            И за финал - преди малко повече от месец Димитър Живков получи "Аскеер" – Изгряваща звезда – за  изпълнението на цялата плеада от образи в „Живак”. И със сигурност това е само началото!

Яница ХРИСТОВА

Шарено! :)

Първата вечер, която прекарах като новодомец в този съвсем нов град и съвсем непознат квартал, сънувах... Как вървя по една тясна пътека до поле от слънчогледи. Подухва ветрец, крехките стъбълца, нарамили натежалите жълти пити, се поклащат в синхрон с атмосферното влияние, а небето е тъмносиньо и надвиснало толкова ниско над земята, че едва не те задушава. А аз вървя. И в ръце нося някаква си черна топка. Защо – и идея си нямам. Това е само сън все пак! По едно време я изпуснах, тя се претърколи и, докато се усетя, се скри в жълто-зеленото слънчогледово море. Тъкмо започнах да се разстройвам, че съм я загубила завинаги... когато нещо, невидимо за взора ми, ми подхвърли друга, нова топка – много по-различна и по-шарена от предишната, с безброй цветове, които се преливат един в друг, оставяйки усещане за наситеност и хармония... Аз, доволна от новия си подарък, благодарих и си продължих по пътя...

            Сега... Не търсете разните му там съновници – в тях пише само небивалици и „това го знае всяко хлапе”. Не се опитвайте да се лутате в лабиринтите на подсъзнанието ми, проговорило насън... И ако още се чудите защо разказвам всичко това, много просто – заради метафората! И заради това, че се почувствах ужасно глупаво днес, когато най-накрая я осъзнах, улавяйки една от мислите си...

            Защото, докато преминавах през подлеза на Софийски университет и се разминавах с какви ли не хора, които не познавам и вероятно никога няма да познавам, докато слушах как една баба пее стари градски песни, за да си докара някоя измъчена монета от минувачите наоколо, докато подминавах друга, която продава цветя... се замислих точно за цветовете. И си спомних! Спомних си един априлски ден, прекаран в Борисовата градина – беше все още пролет, а с тенденции за летни горещини, но пък и със снежен калпак на Витоша... а наоколо – пълно с хора, ловящи слънчеви лъчи. Цветни и индивидуални, с кецове и раници, рисуващи, скачащи, каращи колело или просто накацали по пейките. Шарени. Различни и в хармония. Спомних си чувството от тогава... Вдъхновяващо! И водещо до мисълта, че колкото по-далеч от монохромността е ежедневието, толкова по-добър е шансът да откриеш собственото си място, независимо кой цвят си... 

Яница ХРИСТОВА