Старците и времето

Вървят... времето не може да ги спре, нищо че има сняг, че е мокро и е хлъзгаво. Облекли са старите си палта, сложи ли са шапките и (но не всички) са преметнали по един шал през рамо. И вървят. Хванати под ръка. Понякога стъпките им са бавни, почти тромави от натежалите години. Но все пак нали за това са се хванали - да се подкрепят, да си дават опора.
Дали е за това всъщност?...
Това са старците, които минават покрай мен последните дни. Възрастни двойки, които или са тръгнали на разходка, или просто се щурат по задачи... Не знам. Не знам. Но около тях струи особено очарование, дискретна и тиха романтика, трупана с времето...
Понякога ме връщат назад - към онова лято, което прекарах в Поморие. Поучително беше - от чисто житейска гледна точка. Там се запознах и с една двойка, прекарала над 40 години заедно. Всеки ден той й отваряше вратата и й носеше плажната чанта, пък тя... тя сияеше. Те не знаеха, но в съзнанието ми бяха кръстени "Баба и Дядо Сладурковци" още от първата ни среща!
... И ме карат да се питам: как? Как са открили човека, с когото са искали да остареят? С когото са остарели? Как са разбрали, че е той? Почувствали ли са го? Или... въобще на са усетили? Просто са живели - година след година, докато накрая, поглеждайки назад, не са констатирали като факт, че просто се е случило?...
За това си мисля, докато те вървят... днес кретат през мокрия сняг...
пък в мен оставят следи...

Яница ХРИСТОВА