петък, 8 март 2013 г.

Дама в ХХІ век?!



            „Днес се говори за дами прекалено често, но дамите стават все по-малко. Мислите си, че жените, които вечер се прибират след работа към домовете си, а  по път се отбиват през пазара и си тръгват от там, натоварени с пълните тежки торби със зарзават, са дами ли?Нима в тях е останала и частица от женствеността и нежността, които преди са били характерни за всяка дама?... „
             Не, не си мислете, че това мнение е мое или че съм се заела със задачата да защитавам тезата му. Чух го преди време от уважаван от мен господин и от тогава често се връщам към тези думи. И, въпреки уважението си, няма как да се съглася.
            Отдавна сме оставили далеч в миналото сянката на ренесанса и на онова време, в което жените са нямали право на глас в мъжкия свят, в който са били принудени да живеят. Отдавна жените не ходят с пищни рокли, дантелени ръкавици и копринени кърпички в кокетните си чантички – ако това изниква в съзнанието ви, когато чуете думата „дама”. Но всъщност биха могли… стига само да го пожелаят. Днес женското ежедневие често преминава, облечено в панталони. Жените са извоювали равноправие, чрез което сами решават какъв да бъде и как да изглежда животът им. Отдавна аристократичния модел на дамата е останал в онази далечна и отминала, забравена епоха...
            А дамата днес… е забързана и динамична. В нея са приковани всички погледи – на родителите й, на съпруга и децата й, на приятелите и преподавателите й, на касиерката в магазина и на непознатия минувач, с когото току-що са се разминали на улицата. Очакванията, които околните имат към жените днес, са много. Но доста повече са очакванията, които всяка жена има сама към себе си. Дамата в новото време и в бързопроменящия се свят, в който живеем, гради кариера, но създава и дом. Тя е критична към себе си, но и вярва в собствените си способности. Тя трябва да е красива, но и умна. Добра, но да не отстъпва от позициите си. Тя често е всеотдайна и работлива, на моменти дори работохолизирана, но е и домакиня, която се грижи за топлината в семейното огнище. Тя пресмята бюджети, но и помага със задачите по математика на сина си, който е в трети клас. Погледът й е устремен към бъдещето, неизбежно носи белезите от миналото в себе си, но това не й пречи да притежава сегашния миг, в който има шанса да се развихри и да покаже най-доброто, на което е способна…
            Да, често образът на съвременната дама е изтъкан от противоположности. Изглежда дори невъзможен… Но такъв е светът, който ни заобикаля – изисква жената да бъде гъвкава и практична, да притежава все повече и повече качества, за да отстои правото си да бъде тази, която е… да има свобода…
            И, не на последно място, съвременната дама не ви гледа само от кориците на списанията или от телевизионните екрани. Тя обитава реалния живот  в ХХІ век – век, изпълнен с трудности и предизвикателства. И понякога е преуморена и в очите й плуват сълзи. Понякога страда, но… винаги продължава напред. Защото знае коя е, знае, че семейството и децата й вярват, че тя е силна като скала. И върху твърдината на тази скала стъпват световете и мечтите им… И тя, жената, знае, че има отговорности… И в тези моменти, дори и да върви с преведени рамене от натежалите пазарски чанти към дома, дори и да изглежда свита и преуморена… има нещо в нея... Нещо в походката й, което показва, че дори и сега, въпреки всичко, тя може да сложи целия свят на същите тези свои, крехки и уморени рамене,  за да го отведе на едно по-добро място… И точно това я прави дама. Но и воин. Или просто… жена.

Яница ХРИСТОВА 

П.С.: Текстът е писан преди доста месеци, но в момента го публикувам тематично. За днес. 8 март :)

сряда, 6 март 2013 г.

Очакванията от много шум за нищо



            Малко ми е странно, че започвам да пиша този текст. Защото винаги съм била (или поне съм се стремяла да бъда) оптимист. И точно като такъв много добре знам, че оптимизмът е преди всичко воля, а едва след това –  определена нагласа към света. Никога не съм била очарована от идеята да критикуваш или да натрапваш негативното си мнение за каквото и да е. Но… понякога, когато си изградиш очаквания, а те се окажат заблуда, явно е неизбежно… Когато сам си създадеш очакванията – добре, значи можеш да се сърдиш само на себе си и да си понесеш разочарованието стоически и сам… Но когато са ти помогнали да си изваеш някакво предварително и свръхголямо очакване… а накрая то се разбие на пух и прах… негодуванието идва малко в повече.
            Наскоро ми казаха, че започвам да се превръщам в реалист… Не знам – това хубаво ли или не? И въобще не знам дали ми харесва като идея… да бъда реалист?! Мисля, че и като оптимист си бях стъпила с двата крака върху твърдата стабилност на реалното, но… сега отявлено ми заявиха, че съм реалист?! А къде е отишъл оптимизмът ми, за Бога?!
            Има го! :) Сигурна съм, че още си е в мен и не си е отишъл, просто е малко измъчен от това, което вижда около себе си… Страда от очакванията си… По-скоро от разочарованията, които го съпътстват…
            Но ако очаквате да говоря за големите разочарования в живота – съжалявам, че ще ви разочаровам. :)  Но те… са запазени за друг тип разговор, които се води в съвсем друг тип обстановка.
           
            Може да прозвучи доста тривиално, но тук ще става дума за кино, театър и музеи.

            Първо за киното… И за „Хобит”. Онзи „Хобит”, който очаквах да излезе по кината последните две години! Онзи „Хобит”, за когото специално съм си запазила първата статия (още откакто съм била в училище!), в която става дума, че по книгата ще се прави и филм… Онзи „Хобит”, който се явява в момента не само предистория, но и своебразно емоционално дългоочаквано продължение на „Властелинът…” за всички фенове на поредицата…
            А „Властелинът…” беше (и Е!) нещо грандиозно – красиво, чувствено, почти докосващо се до собствените ми представи от книгата. А книгата е… прекрасна. Една от малките ми гордости, че вече я бях изчела – голяма, тежка и многотомна – преди да навърша 14 години… А Толкин е невероятен, с много интересен начин на мислене, но доста труден за четене… Ама пък си заслужава – заради всичко, което ти казва. Заради доблестта. И чувството за красота, за дълг… благородство… и какво ли още не.
            И след всичко казано до тук, можете да си представите какъв е бил размерът на Очакванията ми… И всичко това подсилено от една мащабна рекламна кампания, от няколко обещаващи трейлъра, от едно струпващо се като поток, препречен от бент,  нетърпение…
            И накрая – дойде Денят! Премиерата… и в този момент – моята изненадващо натоварена програма преди Коледа, в която всеки ден беше изпълнен със задачи и разчетен до последната минута. И някак ходенето на кино беше изместено за неделя – единственият свободен ден преди още една натоварена седмица, последната възможност преди да си тръгна за празниците…
            И тогава… дори времето се обедини срещу мен! Сега знам – целта е била да си спестя парите за билет… но още повече - да си  спестя разочарованието… Поледица! Страхотна  поледица вледени стръмната улица пред блока ми, скова целия град, блокира цялата страна… Но въпреки това – аз, въоръжена с ентусиазъм, тръгнах… Е, след отявлената заплаха да се върна с някой счупен крайник, се вразумих след първите двадесетина изпързулнати метра и се върнах в стаята си…
            След още няколко седмици едва сдържано нетърпение, се добрах до филма… Ами… въобще не беше това, което очаквах! Не, не казвам, че е лош (феновете да не ме гледат на кръв)… Красив е, да. Зрелищен – определено… Но… някак очаквах нещо доста по-различно… доста, доста по-различно…  И дори не можах, нямах търпението (каква ирония, нали? Като се има предвид нетърпението, с което го очаквах…) да го изгледам до край… :( И не съм. Не съм го изгледала и до сега.. Дори не знам дали ще успея скоро да го доизгледам… А и вече не съм сигурна дали искам да го направя…

            Следващото ми неоправдано очакване е свързано с новината, че тук ще открива врати музей на восъчните фигури, пресъздаващ моменти от националната ни история. Прекрасна новина! Четох статии, гледах снимки, клипче с музика и кадри от мястото… Съзнанието и въображението ми така се развихриха от видяното и прочетеното, че обрисуваха грандиозни картини… И аз, подобно на мнозина около мен, се настроих като за един малък нашенски еквивалент на музея на Мадам Тюсо… И, по подразбиране, нямах търпение да дойде откриването, да посетя местенцето, да направя няколко снимки, да увековеча този паметен, съвременен, културен момент в живота си…
            След два месеца и половина това се случи. Музеят отвори врати. Аз тръгнах натам… за да се сблъскам с действителността. Ами… очаквах нещо по-различно. Нещо доста по-мащабно, доста по-широко, доста по-прецизно… Също не казвам, че местнцето е лошо. Хубаво, добре, разбирам – нова туристическа атракция е, нещо различно и нестандартно, нещо модерно и съвременно, което по своята същност пресъздава българските корени и традиции и с което трябва да се гордеем… Нещо, в което са вложени 6 (или поне част от тях) милиона лева… Някои неща наистина много ми харесаха, не мога да си изкривя душата – някои от лицата на статуите бяха сполучливи и почти като истински, оръжията и снаряжението на воините са наистина умело подбрани…  Но въпреки това  останах с горчивото чувство, че рекламата е била прекомерно голяма… че очакванията ми са били прекалено високи…

            И за финал – театърът…
            Копнежът за театър… Отлагането поради ред причини на купуването на билет за постановка. Почти три месеца въздържание! За човек, който предния сезон в някои моменти и по два пъти в седмицата беше на пиеса… Можеше и по повече, но накрая просто нямаше какво да ме изненада, защото бях изгледала всичко от афиша!  Та за това сега  времето ми се стори извъндредно дълго и когато най-накрая си взех билет за пиеса на трупа, чиято игра и възможности по принцип познавам, ми стана толкова умилително и с треперещи пръсти прибрах билетчето си, очаквайки да минат набързо следващите шест часа до началото…
            И… моментът настъпи. Камерна зала. Голям надпис на плакатите отвън – „Билетите за тази вечер са разпродадени!”. Задушевна обстановка. Сюжет – обикновен, човешки, злободневен. Пиесата – с немски произход. Замисълът – много семпъл, но много истински, защото всеки рано или късно преминава през подобни емоционални и междуличностни катаклизми. Актьорите – талантливи безспорно, раздаващи се на сцената… И всичко щеше да бъде идеално… до момента, в който…
            Нещо… излезе извън контрол според мен. Така, де – то си е било планирано със сигурност, отрепетирано по сценарии. Но играта се промени – стана някак по-преекспонирана и експресивна, по-първична и… някак по-просташка (съжалявам за думата!). Аз… не останах очарована, според мен театърът е много повече… или, ако не друго, то поне  най-малкото с една степен по-възвишено изкуство! Трудно ми е да приема, че в момента е принуден да се принизи до това ниво, за да бъде разбран и за да достигне така до публиката. А публиката в тези моменти наистина се забавляваше. Аз стоях втрещена на мястото си, а около мен – искрен смях!
            А преди години (като се има предвид, че още нямам и 23 навършени) не беше така. Особено при едни от най-любимите ми пиеси (за които скоро ще ви разкажа): не се налагаше актьорите да се превръщат в маймуни, за успеят да предизвикат смях. Не се очакваше и ти да се държиш като индивид от предходното стъпало на еволюцията, за да се забавляваш. Всичко беше някак по-подредено, някак по-разтърсващо – и смешните, и тъжните сцени. И след пиеса дълго е оставало чувството от думите, от играта, от онези два часа, прекарани в залата, които остават да кънтят в теб до следващото представление… А сега… сега не е така. И това е тъжно. И жалко. Защото ако искам да гледам лиготии, няма да отида на театър. Ще си стоя вкъщи и ще гледам телевизия – там поне сега има бум на какви ли не простотии, в които на най-неприятните човешки черти от характера е дадена пълната свобода да изпъкват, да се развиват и да се превръщат в мода…
            Наскоро по време на лекции стана въпрос за масовата култура и нейното развитие, чието начало (за моя огромна изненада!) е зададено от книгите! И от появата на печата и на пресата – с развитието на вестниците и списанията, където книгата бива превърната в подлистници, които увеличават тиража на изданието и винаги придържат буден интереса на читателите, поднасяйки олекотено съдържание на серии, на части. От там този модел е пренесен и в другите новопоявили се с годините медии. За да се стигне до днес – с най-отявлените примери на локалната и световна масова култура. Култура, която е със снижено ниво, за да бъде възприемана лесно от всички. За да не затруднява и да не предизвиква усилие за размисъл. За да се движи по плоскостта на проблематиката, а да не задълбава в същината… И така да развлича, да носи със себе си забавление…
            Но нима по подразбиране се превръща в необходимост да отговориш на очакванията на масите, да задоволиш потребностите им за „шоу”, за да приковеш вниманието им? Нима е необходимо талантливи актьори да бъдат поставяни в подобно положение (или, както пишеше в една статия, фолк-певиците, които искали да пеят джаз, но самата публика ги тласкала към чалгата… и те били принудени – за да успеят все пак да се реализират?!) Необходимо ли е – и това е основният ми въпрос - талантът и изкуството като цяло да бъдат използвани по този начин, да бъдат манипулирани, комерсиализирани и принизявани?!...

            За сега ще спра до тук...
            Но ако очаквате някакъв глобален извод и поука от този текст… ме е страх да не ви разочаровам :)
            Все пак без очаквания се живее много по-лесно. Без очаквания няма разочарование, има само благодарност – че си получил от света това, което ти е дадено…

            Яница ХРИСТОВА
           

вторник, 5 март 2013 г.

Невидимите нишки

В този пъстър, многолик и интересен свят, ти никога не можеш да бъдеш наистина сам. И както се казваше в едно мое любимо филмче – „Невидими нишки свързват всички ни”… Но като че ли отвъд тези невидими връзки прозират онези две чувства – основите, опорите, върху които се крепи всичко, познато ни до тук – любовта и самотата… Любовта, която разбира… И Самотата, която е нещо повече от това да бъдеш сам… да бъдеш неразбран…

И между тези две чувства стоят останалите. Неминуемо свързани с околните – с хора, които срещаме всеки ден. И които променят живота ни завинаги. Или преминават през него като сенки… Всъщност това няма значение. Защото едно е ясно – всички са (сме) различни…

И понякога ще срещаш хора, които все едно ти дават крила… Или други – които ще превръщат крилата ти в пух и прах…

Понякога ще се сблъскваш с такива, които от първия миг ще ти стават приятели за цял живот… Или други – с които никога няма да бъдете приятели, колкото и да се опитваш…

Понякога ще срещаш хора, които те правят толкова щастлив, че все едно стъпваш три сантиметра над земята… Или други – които ще изсмукват всяка приятна емоция от теб, заменяйки я с глухо и празно усещане за безсмисленост…

Понякога ще се запознаваш с такива, които те мотивират да покажеш най-доброто от себе си... Или други – които ще те натикват в черупката ти, ще зазиждат пътя към себе си и ще те оставят в свят от тишина…

Понякога ще се сблъскваш с хора, които няма как да не обикнеш – те създават любов около себе си. Връщат любов и към теб… Или други – които ще носят това, което е отвъд любовта: безразличието. И усещането за хлад и студенина.

Понякога ще срещаш такива, които ще ти помогнат да достигнеш мира и хармонията в себе си... Или другите – които предизвикват гняв…

Понякога ще се сблъскваш с личности, на които би могъл да разчиташ винаги и за всичко… Но не забравяй: има и други – които ще се надяват тайничко да се провалиш с това, с което си се захванал, за да се почувстват самите по-добре и да излъскат собственото си усещане за величие…

Някога ще срещнеш и хора, които ще ти покажат колко красив и голям е светът, пълен с доброта и с мечти… Но може и да са от другите – които ще задушат мечтите ти, ще ги заменят със страх и съмнения…

Понякога… ще се питаш кое е правилно и кое не? Ще се чудиш ти от коя страна си застанал за човека срещу теб и какви чувства му носиш след себе си? Понякога ще ти е тъжно. Друг път… ще осъзнаваш колко щастлив и благодарен си за живота, който имаш, и за хората, които са част от него… И никога, наистина никога, няма да разбереш защо се случва това, което ти се случило? Защо си този, който си? Защо човекът до теб е такъв, какъвто е?... И когато си ядосан може и да изговориш един куп тежки приказки, в които се таи не само гняв, а и разочарование, безсилие и обида… и ще повтаряш, че няма смисъл, че е нямало смисъл… И вероятно ще се питаш – ами сега къде е Смисълът? Но го има. Винаги. Заради невидимите нишки… които свързват всички ни…


Яница ХРИСТОВА 

           

неделя, 3 март 2013 г.

Трети март е!

Трети март е. Знаете, нали?
Националният празник…
Но ако и вие вече сте се превърнали в едни от онези измъчени патриоти, които в момента не искат нищо друго, освен да напсуват някого и да размахат високо вдигнат среден пръст към всичко и всички… Недейте.
Сега за това ви пиша тук. За да ви помогна да си спомните… За да си спомним заедно защо има и трябва да има дни като днешния.
И така… Готови ли сте?
Предвид актуалните събития от съвременната ни действителност, няма как пропусна няколко важни момента:

Например когато получите сметка за ток, парно, вода, телефон… или пък сборът от всички тях многократно надвишава приходите ви за месеца, не забравяйте – вие сте БЪЛГАРИ!

Когато някоя далечна страна, с излъскана и напудрена фасада за пред света, излезе с изявление, че не ви иска като работна ръка на територията си заради това, че вие сте тези, които сте, не забравяйте – вие сте БЪЛГАРИ!

Когато седнете да вечеряте и щракнете копчето на дистанционното, за да изгледате вечерната емисия новини и се зачудите как все още светът съществува и не се е саморазрушил на фона на цялата тази ежедневна агресия, насилие и съобщения за престъпност, не забравяйте – вие сте БЪЛГАРИ!

Когато наближи време за избори и този път ви се прииска да повярвате на всички красиви и съвършени обещания на политиците от различните партии за онова по-добро и подредено Утре, не забравяйте – вие сте БЪЛГАРИ!

Когато децата ви/ майка ви/ баща ви/ най-добрите ви приятели ви кажат, че все пак ще емигрират, за да могат да си намерят работа и да си позволят поне елементарни условия за човешки живот, не забравяйте – вие сте БЪЛГАРИ!

Когато минете покрай лъскава и осветена скъпа витрина на магазин, в който са наредени куп прекрасни и красиви неща, които само гъделичкат невъзможността ви да ги купите със заплатата си, спечелена с честен труд, не забравяйте – вие сте БЪЛГАРИ!

Когато ви стане тъжно за надеждите, които имате за бъдещето, когато ви стане болно за мечтите на децата ви, когато се чувствате глупаво, заради отминалата и ограбена младост на родителите си, не забравяйте – вие сте БЪЛГАРИ!

Когато от къде ли не ви залее чалга ритмика и текст или някоя еднодневна звезда от телевизионния екран започне да  обяснява колко са незначителни проблемите на обикновения човек, а вие  се подразните, че някой се опитва да ви внуши, че сте толкова повърхностно и елементарно устроен, не забравяйте – вие сте БЪЛГАРИ!

Когато някой от някъде се опита да ограби историята ви, да разруши спомените ви за миналото, да пренапише учебниците по история и литература, да отнеме героите ви, не забравяйте – вие сте БЪЛГАРИ!

Когато ударите на камък в момент, в който ви се е наложило да посетите някоя обществена институция или учреждение в ежедневието си и не само се изумите пред нефункционалността на изградената схема за работа и често нелогичните казуси, пред които ще ви се наложи да се изправите, за да стигнете до крайната точка, а и ще ви овикат за капак на всичко, не забравяйте – вие сте БЪЛГАРИ!

Когато започнете да губите вяра в смисъла на образованието, когато се разочаровате от здравеопазването, когато спрете да вярвате в съдебната система, не забравяйте – вие сте БЪЛГАРИ!

Когато узнаете, че бабата, която живее до вас, кара с 60 лева на месец… или когато пуснете монета в протегната на пътя към вас ръка, защото ви е дожаляло за този, който е лишен дори и от това, което имате вие, не забравяйте – все пак вие сте БЪЛГАРИ!

Когато думите „пари” и  „политика” вече нямат силата дори да ви ядосат, а само ви карат иронично да се усмихвате… не забравяйте – вие сте БЪЛГАРИ!

Когато ви дотегне от всичко и искате просто да се почувствате нормален човек… не забравяйте – вие сте БЪЛГАРИ!

А какво означава да си българин ли?
Това е… да чувстваш, че си част от горд народ, изминал невероятните  над 1300 години заедно – през всичките изпитания и трудности на времето. Това е да чувстваш силата на дедите си, живели много преди теб, но отдали живота си на каузите, актуални за епохата им… и благодарение на които и днес те има теб тук. Да си българин… това е чудо! Защото в теб тече кръвта на герои! И когато си българин зад теб стоят векове на величие, на духовни и културни върхове, на битки за свобода и независимост, на една невероятно богата история, на една прекрасна нация… А пред теб… е бъдещето! Бъдещето, в което трябва да прекрачиш, когато помниш кой си… защото забравиш ли – губиш всичко…
А да си българин означава толкова много!
Означава винаги да оцеляваш! 

Яница ХРИСТОВА 

четвъртък, 28 февруари 2013 г.

Думи! Думи...



Думи, думи, думи…
В Древността се е вярвало, че всяка дума има магическа сила и за това с думите се е боравело внимателно и дори предпазливо…
А днес… не е така. Днес говорим, говорим, говорим… Бъбривци сме! И като че ли изпразваме думите от съдържанието им, омаловажаваме ги или изграждаме от тях капан – за себе си, за околните… И от това, че сме свикнали с хилядите думи ежедневно, сме притъпили усещанията си – вече ги възприемаме само с ушите, но и с душите си… И така думите започват да губят своята магия. Защото ние спираме да бъдем сензитивни…
Не ме разбирайте погрешно – не говоря за онова слово, което е писано и вечно. Не говоря за силата на книгите, които остават отвъд живота дори и пречупват времето около себе си.
Имам предвид онези думи… които са се превърнали в пълнеж на дните ни – изливат се от радиото, телевизията, интернет. Онези думи, които често чуваме от познати и непознати около себе си – думи, които не градят мостове, а строят стени или създават пропасти… в които пропадаш, пропадаш… незнайно до къде. Онези думи, които не носят радост… а оставят след себе си усещане за пустота…
Онези думи… с които уж се измерва животът ни. Защото ти трябва (притиснат си!) да говориш, говориш, говориш – защото само така, (повърхностно!), би показал на останалите кой си, какво си постигнал, какво ти се е случило… какво чувстваш… Защото само така те биха те разбрали. С ушите… но не и с душите си…
А какво се случва, ако са те възпитавали да бъдеш скромен? Скромен?! Скромност - каква мръсна дума в този век!!! И…ако все не говориш, говориш, говориш?!... Дали тишината ти не те превръща в… Никой?...  
Не… Не. Не! Не и докато ги има тези, които знаят, че колкото и да се говори, говори, говори – все някой трябва да замълчи… за да слуша… 

Яница ХРИСТОВА 

вторник, 26 февруари 2013 г.

Халед Хосейни – „Ловецът на хвърчила”


О… как да започна да говоря за тази книга?
Истинска, много, много истинска книга!...
            Сюжетът проследява житейската история на Амир – започваща в Афганистан и завършваща в Щатите. История за приятелството, за семейството, за щастливите и безгрижни детски дни, за войната, за израстването… за допуснатите грешки и за чувството на вина. За втория шанс – който понякога идва, а понякога – не… А понякога… носи със себе си път към изкупление на греха, на допуснатата грешка в миналото… Но този път е труден. Винаги е труден…
И въпреки че книгата проследява живота на герои, имащи различна култура и религия от нашите тук, историята е универсална и общочовешка – излиза извън границите (физическите граници на държавите) и преминава отвъд психологическите граници, които често си създаваме, пазейки се от „различното”. История за едно момче, което не е герой – не блести с храброст и физическа сила. Едно момче, което, като всички хора, изпитва страх. И което се оставя страхът да заглуши всички други гласове в ума му, защото просто няма сили да му се възпротиви и  това се превръща в причина неговият най-добър приятел (и полубрат) да бъде наранен, унизен… и вече нищо да не бъде същото. После идва времето на политическите метежи. Изселването от родината. Началото на израстването. Любовта. Загубата… Вторият шанс – отново да бъде добър и да поправи вече стореното веднъж. Да даде надежда на едно дете… Не защото вече е по-смел, а защото знае какви биха могли да бъдат последствията от страха… А те са по-страшни от самия страх…
„Ловецът на хвърчила” ме изненада – с начина, по който е поднесена историята. Равно. Спокойно. С малки детайли, които й придават такава автентичност… и достоверност. В смисъл – в книгата няма нищо преекспонирано. Всичко звучи така, като че ли се случва наистина. Или се е случило – някога, преди. Героите са реалистични и пълнокръвни – със собствената си външност и чудатост при характерите… А в определени моменти срещнах много любопитен подход: авторът задава по някое изречение – което всъщност е последица от събитие, предстоящо да се случи някъде по-нататък в действието… и читателят, няма как!, започва да се пита какво ли означава това, да гради хипотези… уж очевидни, а пък… в крайна сметка – се оказва, че не е точно така.
И за финала – „Ловецът на хвърчила” ме хвана буквално за шията и не ме пусна, докато не затворих и последната страница  – някакво много особено чувство на тежест се загнезди в гърлото ми и обтегна струните на душата ми… а щом една книга може да причини това, значи си струва да бъде прочетена… и препрочитана!

Яница ХРИСТОВА

неделя, 24 февруари 2013 г.

Кастинг… за заведение



Докато днес търсех китовете из Търново (скоро ще ви разкажа за тях), случайно попаднах на тъжна новина - собственикът на едно от най-старите и уютни кръчменца в града... завинаги си е отишъл от тук (от този свят тоест) :( А беше човек с голяма душа! И можеше да разказва страшно много интересни истории! В първия (и последен) път, в който го видях, каза, че е щастливец - няма заеми от банките, но и няма влогове в тях, обаче върши това, което обича, за удоволствие... и мястото му го е срещнало само с добри клиенти, защото при него не идвали случайни хора... Дано и сега е на също толкова добро и интересно място!
(Истината е, че се надявам да греша. Надявам се грешно да съм разбрала некролога и големия катинар на вратата. Надявам се този приятен и тих кът да не е станал просто самотен и потънал в онази тишина, която вече не е приятна, а тежи… Но тъжното е, че мисля, че не греша…)

И за това сега ще ви разкажа един спомен, свързан с това място, с този човек, с мен, с една моя много добра приятелка… и с още няколко души.

Беше към края на предпоследния семестър в университета. Денят (по-скоро вечерта), беше вторник – студено, тъмно, зимно време. Аз и моята приятелка бяхме тръгнали към заведение по един от булевардите в града – симпатично на пръв поглед, непосещавано от нас местенце. Когато пристигнахме, се оказа, че то вече не работи. Така е – докато се наканим да отидем някъде, понякога местата… променят местоположението си. Нищо. Решихме да се ориентираме към друго местенце. По пътя си говорихме за какво ли не – за университета, за общи познати, за деня, за това, че са й предложили да се яви на кастинг за филм… И унесени в приказки, стигнахме до втората си дестинация… за да разберем, че работното им време е приключило. И тогава вече се изправихме пред сериозната дилема – къде да отидем? Идеята беше да е някъде, където до сега не сме били. Местенце, където да изпием по едно питие, да хапнем по едни картофки и да се наговорим едно хубаво – както можем само ние? Някъде сред всички тези въпроси, се сетих, че миналата година приятели ми бяха казали, че има кръчмичка в подножието на стария град, където готвят уникално вкусно и атмосферата е почти домашна. И така – решението беше взето: да се опитаме да намерим въпросното място, да влезем, пък… ако не ни хареса, да се ориентираме към нещо друго, по-познато. Успяхме да стигнем до заведението – истински подвиг в тъмното, по хлъзгавите заледени пътища на Велико Търново (които приличат често на писта за бобслей – питайте някой, прекарал поне една снежна зима тук, ще ви потвърди).

Мястото се оказа… страхотно. Старинно, битово и наистина уютно. Настанихме се в една… ъ-ъ-ъ, ами ниша в стената - с малка масичка и от онези старите трикраки столчета… В началото бяхме само ние и собствениците. Постепенно заведението започна да се пълни – с хора, които не бихте видели по чалготеките. Въоръжени с раници, с удобни и цветни дрехи, с широки усмивки и добро настроение. Масата срещу нас също се зае – от доста голяма група, мъже и жени. Те ни поздравиха с по едно „Наздраве!” и вечерта започна да придобива едно такова приятно очертание на блаженство и комфорт…
 До момента, в който телефонът на моята приятелка не звънна. Тя проведе кратък разговор, в който отново стана дума за онзи кастинг, който щеше да се проведе на следващия ден… И тогава…

Кой да предположи, че явно вечерта от самото си начало е била предопределена? Аз не вярвам в случайните неща… Не е било случайно и че първото заведение, към което бяхме тръгнали, не работеше. Не е било случайно и че второто също бе затворено. Никак не е било случайно, че точно тогава се сетих за това място и още по-малко е било случайно, че го открихме в тъмнината и леда…

Защото след като телефонният разговор приключи, от съседната маса възкликнаха: „Кастингът?! Ние организираме кастинга…”

И така… Посмяхме се едно хубаво на цялата ситуация и на криволичещите пътеки на Съдбата… и на НЕ-случайностите… И беше хубаво, много хубаво и много вълнуващо…

Малко преди да си тръгнем поговорихме и със собственика – мил човечец, добронамерен и разбран. Подарини по мандарина – за това, че сме дами и че скоро беше минала Нова година. Вероятно това е една от онази мандарини, които ще помня цял живот… Разказа ни и няколко истории от началото на заведението до сега, разказа ни за част от необичайните си гости… и можеше да говори така до сутринта – вярвам му, че можеше! Дали вече беше разбрал, че и ние имаме необичайна история на това място, а идваме за пръв път?... Не знам… Още тогава тихичко се размечтах някой ден пак да се върна и да чуя още някоя от историите му, за още някое приключение…

Но понякога така се случва – в живота няма повторения, няма продължения… Има само един миг. Полага ти се само едно парченце от историята и ти трябва да си го изживееш точно сега, точно тогава…

Яница ХРИСТОВА