Последен преглед на годината

            31 декември е. Аз ставам точно на 23 и ½ години.  Освен това днес е и последният ден от една бурна година, която ще се превърне в част от историята. Луда, щура и забързана. И изпълнена с куп житейски уроци – като тези, които човек учи, докато расте. За тях рядко ти говорят в училище, а старите хора само безмълвно се подсмихват, когато повдигнеш въпроса за тях, тъй като са ги преминали сами преди десетки години... И това е съвсем нормална част от Пътя – моя, вашия, техния.  

Това беше годината, в която разбрах, че животът е невероятен – пълен с хиляди неподозирани възможности, които очакват от теб да се втурнеш смело към тях, за да достигнеш мечтите си... и да преминеш отвъд тях. По-голям, по-силен, по-смел от преди.

Годината, в която завърших важен етап от образованието си... и се устремих към неизвестното – без обещания, без подкрепление, без спасителен пояс... От части – на инат. И с много воля. Опитвайки се да вярвам, че няма нищо невъзможно, когато знаеш какво искаш... А дали е точно така ли? Ще видим. Само времето ще покаже J

Годината, в която срещнах прекрасни хора, чиито думи ще нося винаги в душата си – вълшебници, изпълнени с човешка топлота и безкрайна любов към света – такъв, какъвто е, въпреки всичките му несъвършенства и недостатъци. В тези личности виждам смисъл – смисъл да продължа напред, бъда тази, която съм, да правя това, което обичам, да не се предавам и да вярвам, че колкото и злоба, интриги, завист, алчност и лицемерие можеш да срещнеш в ежедневието си, то поне двойно повече са благородството, доблестта, приятелството, любовта и хуманността. И само 10 минути около точния човек имат силата да прогонят всички отрицателни емоции далеч-далеч, почти в пределите на друга Вселена. За мен е чест да нарека тези хора „приятели” и да знам, че са част от живота ми!

Годината, която ме изправи пред важни избори – част от тях вероятно съдбовни... И тежки. Толкова отговорни, че за пръв път от много време ме накараха да се чувствам объркана. За да осъзная в крайна сметка, че решенията определят пътя ни, да... Но ако първоначално избраната посока не ни харесва, винаги можем да променим курса на живота си. Необходимо е само да проявим кураж – когато се наложи... Придружен с оптимизъм. И безцеремонност. И без страх.

Годината, в която разбрах, че всеотдайността е действие, с което трябва изключително да се внимава и прецизно да се пази. Да не се пилее. Да не се раздава безразсъдно, когато няма кой да я оцени, да я забележи, пък какво остава да ти отвърне със същото. Защото някои неща са безценни. А някои хора си мислят, че това просто означава, че не им знаеш цената...

Годината, в която видях, че понякога Животът те очаква с големите шамари на прага си и те научава болезнено на някои уроци, които не си усвоил до сега. Лошото е, че обикновено това превъзпитаване ти се стоварва изневиделица и не си подготвен. Няма и как да бъдеш. След него си разбит. Трябва ти време, за да преподредиш светоусещането си, а светът няма време да те чака да се съвземеш и те повлича след себе си. Ако не си с изграден силен характер от преди, не се знае накрая с каква ценностна система ще си. Но едно е сигурно – никога повече няма да бъдеш наивното хлапе, което си бил в началото...

Годината, в която разбрах, че има моменти, в които трябва да си упорит и устремен – като истински борец. Но има и моменти, в които просто трябва да си търпелив, за да позволиш на щастието да те открие – тогава, когато е най-подходящото време за него...

Годината, в която научих, че накрая, когато се обърнеш назад към миналото си, виждаш, че са останали само хубавите мигове. Само тях помниш, само те са важни. Всичко останало се е превърнало в утайка – и е по-добре да не я докосваш, че ще развали вкуса на цялото питие...

Годината, в която станахме свидетели и участници в масови протести /които анализаторите ще имат свободата да коментират дълго време напред/ и индивидуални (р)еволюции, за които пък на мен ми се говори... Защото са част от моя свят и аз – от техния... Но не сега!

Защото 2014-та идва! Тук е, на прага ни! По-добра, по-вълнуваща, по-прекрасна от предишната! Това е Нашата, Вашата, Моята, Твоята година! Бъдете смели мечтатели – направете я такава, както вие искате да бъде!

Яница ХРИСТОВА 

Втори шанс за есен

        Обичате есента? Времето, в което слънцето вече не е толкова жарко и температурите са идеални за дълги разходки сред природата? Обичате съвкупността от цветове през този сезон и неповторимата атмосфера, която създават растенията, подготвящи се дългата зимна летаргия? Обичате... толкова много дребни есенни детайли, които Ви е трудно да опишете?
Но... тази година, затънали в работа, сте пропуснали златната есен през септември и октомври?
           Не се тревожете! Поръчайте си я сега! Очаквайте доставката по време на зимните празнични и почивни дни на 2013 година! Само на цената на една снежна Коледа и една мразовита Нова година - като тези, които живeят в детските Ви спомени!
Не се колебайте! Природата тази година Ви дава втори шанс...

 

Яница ХРИСТОВА  

 

 

 

По разписание

7:15 h

Лято е. Все още е сутрин. И е рано, толкова е рано, че имаш чувството, че душата ти още спи. Но градът е жив и е буден. Тези, които бързат за работа, отдавна щъкат напред-назад по булевардите. В подлеза на метрото гъмжи от хора. Гласовете им се смесват. Опитваш се да се заслушаш в нечий разговор, но не успяваш - всички около теб се превръщат само в шум, само във фон на ежедневието  ти... За да осъзнаеш, че понякога сред тълпата си най-самотен... 

Отегчено се взираш в циферблата, който отброява колко минути остават до следващото метро. 7... 5... 3... Нервно потропваш с крак. Озърташ се през рамо и виждаш как множеството от хора, подобно на приливна вълна, се е доближило до жълтата ограничителна линия, и само очаква влакчето да акустира на станцията, да отвори широко врати и да ги отведе на някъде. Намръщени са. Все едно са забравили усмивките си в някой друг живот. Опитваш се да се погледнеш отстрани. Ами... вероятно и ти не изглеждаш по-щастлив от тях. Спокойно, казваш си, заради умората е, по принцип не си такъв... Но от известно време в теб винаги след тази извинителна констатация остава да отеква въпроса - ами дали е точно така?... 

И ето, че най-накрая става 7:15. Виждаш светлината на мотрисата още в далечината по тунела. Ти, заедно с навалицата, се качваш и, както всяка сутрин, знаеш, че ще бъдеш истински късметлия, ако има къде да се хванеш. Понякога по това време имаш чувството, че се задушаваш и не ти достига  въздух. Заради тълпата, която с нежелана, почти интимна близост, те притиска в разни непознати субекти...

 Молиш се това пътуване просто да свърши по-бързо... 

Когато я виждаш. Застанала е там, където двете вагончета се свързват. Погледът й блуждае, пръстите й здраво са се вкопчили в презрамките на дамската й чанта, а когато някой неволно я докосне - неизбежно при тези обстоятелства - тя потрепва и после изпада в истерия. Опитваш да я разбереш - заради емпатията, с която са те възпитавали от  дете. Но не успяваш - в очите й виждаш, че има далеч повече проблеми от теб, които са на светлинни години от тревогите, с които си свикнал в собственото си ограничено ежедневие. Метрото спира  на следващата станция. Тя трябва да слезе. Ужасено наблюдаваш как надига писък и се опитва да разбута всички от пътя си, без да се докосва до тях, за да се отскубне от това място, от всички тези хора... Наблюдаваш и техните реакции - на изумление, почуда, ироничност.... 

Тогава си даваш сметка, че метрото прави лудостта и емоциите масово изживяване, лишавайки ги от индивидуалния характер, който по принцип имат...

7: 45 h

Бързаш. Почти притичваш по подлеза на Софийски университет. Времето напредва, а до 8:30 трябва да си се инсталирал зад бюрото си в офиса и да си готов за многочасовия си работен ден. 

В един момент усещаш, че се движиш в такт. Защото, заедно с шума от навалицата около теб, слухът ти е доловил и друг звук. Приятен, мелодичен, зареден с енергия за живот. Усмихваш се. Постепенно напредваш, изравняваш се с източника на музиката, но не си позволяваш да спреш... Закъсняваш! А там, на ъгъла на подлеза, стои жена с цигулка. Затворила е очи и създава такава симфония от звуци, че на теб ти се иска да отидеш, да я разпрегръщаш и да й благодариш, че е оправила началото на деня ти. Но отминаваш. Само тихо я отминаваш... Докато след теб остава да звучи "Пролет" на Вивалди, а ти си замислен за красотата на изкуството, за ситуацията в страната, за неволите на творците. За таланта... И за това, че тази жена, според теб, би могла да събере стотици души в Royal Albert Hall и да ги накара да си тръгнат разплакани и щастливи едновременно... Само ако живееше в друго време, на друго място... А сега... сега е тук. Свири в подлеза. С отворения калъф на цигулката пред себе си, в който минувачите понякога пускат  монети... Със затворени очи е. Винаги... Питаш се какво ли си представя? Къде ли я отвежда съзнанието й в този момент, когато създава вълшебства?... 

   22:15 h

Работният ден е отминал. Провел си няколко важни срещи и така си уморен, че ти се струва, че светът се е облегнал на раменете ти и от теб се очаква да го отведеш на по-добро място... А ти просто искаш да се прибереш вкъщи, да изпиеш чаша червено вино и да заспиш...

В метрото сега е по-тихо. На станцията няма толкова много хора, почти няма и шум. Погледът ти е привлечен от едно младо момиче, което слиза от ескалатора, прегърнало калъф за дрехи, от който се подават воалите на снежно бяла рокля. Булчинска е. Заглеждаш се внимателно в нея и се усмихваш, озарен от щастието, което излъчва. Явно Важният ден наближава. Може би е утре?...

После, Съдба!, озовавате с в един вагон. Тя е права, облегнала се на стената, за да не намачка роклята. А срещу нея, на другата страна, е застанал млад мъж, който също носи калъф за дрехи. С костюм - реверите на сакото се подават под покривалото... Странно. Знаеш, че не са заедно, но все пак ти изглежда толкова романтично! В съзнанието ти започват да се завързват сюжети - как, ако сега погледите им се засекат, между тях ще припламнат искри... И знае ли човек какво би могло да последва от това?... 

В един момент започва да ти става неудобно да се взираш в тях. Отместваш поглед... Забелязваш, че (напук на статистиката, че не се чете) повечето пътници са извадили по една книга и жадно разхождат очи по страниците. Домилява ти и ти става някак топло, защото знаеш, че и ти всеки ден носиш някое любимо заглавие в чантата си. Но и ти е някак тъжно - наблюдавайки тях, наблюдавайки и останалите, които пътуват със слушалки в ушите, от които влудяващо кънти всякаква разностилова музика... Знаеш, че това е бягство. Просто средство, с което те така отчаяно се опитват да не бъдат тук, а където и да е другаде, да не мислят... да не чувстват... 

Въздъхваш.... 

23:00 h

Слизаш на своята станция. Тук потокът от хора граничи с нулевия. Само чистачката обикаля по това време около пейките и обира следите, които пътуващите са оставили след себе си днес... 

Тръгваш към изхода и си благодарен, че денят най-после е отминал. Дочуваш как метлата й шумоли по пода от равномерните и примерени движения, с които замахва... и ти става любопитно - какво ли вижда тя, когато ежедневно наблюдава хилядите идващи и тръгващи от тази станция, цялата тази галерия от образи? С колко ли съдби се сблъсква и с какво ли си тръгва от тук - като емоция... Щом ти само за ден си видял толкова много! И как? Как ли вечер заспива и какво ли сънува, когато най-накрая се прибере у дома?... 

 Яница ХРИСТОВА

Представи си, че си птица...

И се учиш да летиш. Небето пред теб синее, ясно и чисто като детска сълза. Теб те е страх да се устремиш към хоризонта, защото до сега не си предприемал подобна стъпка. Сам. Но не се тревожи - старите птици ще ти покажат как да разпериш крила, как да затаиш дъх... и да скочиш в неизвестното. Защото само така ще се научиш - наблюдавайки със собствените си очи и опитвайки със собствените си крила. Е, никой не може да ти обещае, че още от първия път ще станеш страхотен летец. Ако някой тръгне да ти говори подобни приказки, знай, че това са страхотни лъжи, но не се сърди - просто така се опитва да те мотивира. Защото те обича и вярва в теб – на моменти повече, отколкото ти сам вярваш... Може би ще паднеш няколко пъти преди това, ще те заболи, особено ако си се сринал от високо, обаче това е част от Пътя. Стани, изтупай перата си, та да блеснат отново, и продължи да опитваш. Никоя птица не се е излюпила научена, на ничии криле синевата не е дадена даром...

Ала не забравяй, че ще има и едни други птици, които постоянно ще се навъртат покрай теб, за да ти кажат, че тази работа с летенето не струва, че е по-добре от сега да зарежеш тези глупости и да вървиш, здраво стъпил с крака върху твърдата земя... В тези случаи помни, че трябва хубаво да огледаш пернатото, което има дързостта да те накара да помислиш, че трябва да се откажеш от мечтите си и цял живот да съжаляваш, че не си опитал... Ако видиш, че крилата му са залинели или, по-лошото, атрофирали, се замисли дали, вярвайки само на собствения си страх,  сам не е имал дързостта да опита и за това сега се  вкопчва в думите си, убеждавайки се, че са истина... опитвайки да те накара и ти да повярваш... Но ти не вярвай! А ако крилата му са здрави и силни, калени от ветровете, се запитай... дали пък не се бои, че летейки и ти, ще му отнемеш част от собствения хоризонт... Не се ядосвай - някои птици глупаво вярват, заслепени от егоизма си, че в небето няма място за всички... А може и да са от онези стари птици, чиито перушини отдавна вече са започнали да се прошарват, но въпреки това те са убедени, че ти не можеш да летиш – поне не и като тях на младини... Но се случват и такива неща – небето понякога главозамайва птиците. Пази се от това!

            А небето... ще те очарова. Ще се влюбиш във вятъра, който развява перата ти. Ще обикнеш синевата, простора, усещането за лекота, което ти дава... Но имай търпение. Преди това трябва да изтърпиш геройски всичко онова, което съпътства процеса на учене на летене. Трябва да не се отказваш след всяко падане, охлузване и натъртване. Болката не бива да те плаши, защото отминава с времето, а след нея остава усещането, че можеш, просто можеш да се справиш. След като го осъзнаеш, вече си истински летец!

            И... може и никога да не ти се случи, но все пак ми се иска да ти го кажа... за да имаш едно наум...

            Някой ден, както си летиш и вдъхваш с пълни гърди от свежия въздух, а взорът ти се разхожда по върховете на планините, набраздили хоризонта, и чувстваш неописуема радост от всички дребни нещица, изпълнили деня ти... Ще ги видиш. А може и да почувстваш присъствието им, без да знаеш къде точно са. По настръхналата си перушина и по вледенената във вените ти кръв, ще знаеш, че са някъде тук – наблизо. Това са орлите. Птици – много по-различни от теб и от твоята природа. Те също летят и вярват, че са господари на небето, тъй като са способни да смачкат всяка друга птица, отнемайки й всичко, което цени в този живот. А понякога – и самия живот... Те ще те видят. Първи ще те видят. И няма да позволят да ти се размине – ти, обикновената птица, дръзнала да омърси небето им... Ще тръгнат след теб. Ти може и да опиташ да избягаш, да останеш или да се съпротивляваш – в повечето случаи това няма значение. Те знаят повече лупинги от теб и повече подли въздушни номера. Ще те издебнат, ще те накълват, ще отскубнат някои от най-хубавите ти пера, а може дори да заръфат част от крилата ти... И ако имаш късмет, ще им се откопчиш навреме. Но... все пак няма да имаш сили да летиш. Ще тръгнеш надолу към земята и ще знаеш, че това падане ще е много по-различно от всички други до сега. Защото си загубил част от себе си. И ще ти отнеме много време да се съвземеш, да заздравеят крилата ти и отново да погледнеш с копнеж към небето. Но знаеш, че пак ще го направиш – защото там са приятелите ти, мечтите ти, всичко, което обичаш и за което си струва да се живее... Защото само там можеш да летиш!

            Но преди това... умората ще те надвие. Ще изпълни цялото ти наранено същество. Няма да искаш нищо друго, освен да се свиеш в гнездото си, да се сгушиш в крилата си, да облегнеш някъде уморената си главица и да затвориш очи... И да заспиш за дълго, много дълго време... А между времето някой, който те обича, просто да постои до теб, да погали оръфаните ти пера и да ти прошепне „Спокойно. И това ще отмине...”

            А то ще отмине наистина. Вярвай ми!

Яница ХРИСТОВА 

За големия успех и малките радости в живота

Вчера в книжарницата разглеждах с нескрит професионален интерес биографични и автобиографични издания на известни личности. Погледът ми за дълго се задържа на книгата на Арнолд... Шварценегер, да. Ако трябва да бъда откровена, никога не е бил сред фаворитите ми. И с това се е изчерпвало долу-горе всичко, което ми е било необходимо да зная за него. Но... в представянето на автобиографията му имаше нещо, което ме изуми и възхити едновременно. И то в такава степен, че изведнъж ми стана адски симпатичен – като човек, като личност. Защото тръгва от една малка страна, воден от мечтите си. От големите мечти на едно младо, прекалено младо момче. И с много воля и упоритост започва да ги сбъдва – една по една. А е толкова млад още... на 21 години в началото! А след това... името му се превръща в емблема, която обикаля цял свят! Изумително!

И откакто прочетох всичко това, не мога да спра да си мисля за някои неща. Като това, например, че няма стойностна автобиография, която да започва с думите „Ами... живях в лукс. Израснах в страхотно семейство, в къща на три етажа с изглед към морето, всяка вечер вечеряхме в ресторанти с няколко звезди, купувах си само маркови дрехи и парфюми за по няколко стотака, забавлявах се страшно много и всичко около мен беше един луд купон. Наследих от мама и тате 5 хотела около Алпите и никога не съм изпитвал финансови затруднения. Да, здрав съм като скала и не ми се налагало да се справям с кой знае какви трудности. Просто мечтите ми се сбъдват, да. Знам ли – може би феята ми кръстница е била по-добра от вашите...”

Не. Не... Истински успелите хора знаят каква е цената на успеха. Знаят колко е дълъг и труден пътя до целта. Знаят, че могат да разчитат на себе си. И на това, в което вярват. А обикновено вярват в нещо, много по-голямо и силно от тях, което осветява пътя им напред и не им позволява да се откажат. Никога. Дори когато пътят изглежда като задънена улица, която не води на никъде....

И, може би тук трябва да кажа, че не смятам, че успехът е някаква постоянна величина, която може да се измерва, особено пък в количества. Защото успехът е нещо лично. Толкова лично, колкото са и емоциите. И не, не смятам, че е задължително от Щатите до Китай да знаят кой си, за да се чувстваш удовлетворен и доволен от това, което имаш и което си постигнал със собствения си труд. Важен е Пътят, само Пътят... и личният пример, който даваш, защото винаги, винаги!, някой те наблюдава и понякога точно това може да промени живота му... към по-добро, ако си си свършил работата, както трябва.

И днес... стоейки в почивния си ден, в моята есенна стая, в моята нова квартира, която се превръща в моето настоящо „вкъщи”... си спомням. Спомням си миналата година по това време колко ме беше страх, как не знаех какво предстои и как наистина изглежда следуниверситетската действителност... Спомням си горещия юнски ден, в който дойдохме тук и открихме това местенце... Спомням си как през юли и август короните на дърветата пред входа бяха толкова гъсти и отрупани с листа, че не позволяваха на слънчевите лъчи да ни тероризират... А днес, днес през оголените клони наднича едно облачно и мрачно ноемврийско небе... Сезоните се сменят и като че ли целият свят се променя... А аз съм тук! И извървях пътя си до това „тук” по моя начин – така, както бях казала, така, както исках, и, Бога ми, дори както не съм си и мечтала, че мога... И може би това не е голям успех и не изглежда кой знае какво в очите на някого... Но не ми пука. Защото това е една от онези радости в живота... които няма да описвам, защото са твърде индивидуални и лични... Но се опитвам да я вмъкна толкова дълбоко в съзнанието си, че да мога да я откривам винаги, дори когато Пътят започне да се лута между смисъл и безсмислие...

Яница Христова

Обицата на непознатата

        Слънцето надничаше през запрашения прозорец, а лъчите се заиграваха с дантеленото перде и се разпиляваха по стената, боядисана в приятния мек нюанс на охра. Възрастната жена се загледа навън. Обичаше есенните залези и тихата меланхолия, която идваше заедно с тях. Едва доловима въздишка се изтръгна от устните й, след което тя се обърна към съпруга си, сгушен в меката завивка върху старата им спалня. Напоследък ревматизмът му се обаждаше и той предпочиташе да прекарва по-голямата част от деня тук - сякаш се чувстваше спокоен, че не пречи на никого с болежките си. Макар че от години живееха само двамата.

     - Иване, искаш ли да направя чай? Това есенно време ме кара да си мисля само за чай с аромат на билки и канелени бисквити. 

      - Е, Танче, кога съм имал сили да устоя на твоя чай? Ама и медец да му сложиш, и то повечко така... - засмя се старецът. 

Таня само тихо се усмихна. Излезе от стаята и след тридесетина минути се върна с поднос в ръце: с две порцеланови чашки, от които се издигаше ароматна пара, и чиния с кръгли канелени курабийки. В стаята вече цареше здрач, слънчевите лъчи се бяха изнизали неусетно, обагряйки небето в пурпурно. Жената щракна копчето на лампата и от стария стъклен абажур се разля изкуствена жълта светлина. 

Иван се отмести леко, правейки място на Таня до себе си. Тя остави подноса на нощното шкафче и седна до съпруга си, тъжно взирайки се в уморените му очи, в лицето му, набраздено вече от десетки бръчици, в косата му, посивяла с годините. Отново я налегна меланхолия, отново тиха въздишка разпръсна тишината в стаята. 

     - Какво има? - попита дядото, пресягайки се към едната чаша с чай, която се разклати в треперещите му ръце, огласяйки здрача със звън от порцелан. Таня бързо се присегна, за да му помогне, а той я погледна безмълвно - с огромна благодарност, отразена в изумрудения блясък на очите му. 

     - Нищо, Ванко. Нищо. Калина се обажда днес... Добре е, каза. Започнала е втора работа. И е срещнала някакъв... Джон. - последната дума, толкова наситена с неприязън, сякаш трудно се измъкна от устните на бабата. - Не разбирам защо им беше на Румен и Надя да я пускат чак там да ходи. Какво им беше на нашите университети? Ама не - тя в Щатите искала, да лети със самолет искала, да види океана искала, не знам си още какво искала...

     - Танче... - Иван постави ръка на коляното й. - Младост. Можеш ли да я спреш? Спомни си и ти каква беше на младини. Истинска лудетина! Ако онова време, нашето, беше по-различно... Ехе, сигурно и по-далеч от внучка си щеше са искаш да стигнеш. И сигурно щеше да го направиш. И никой нямаше да може да те спре. Което ме подсеща... - той закачливо се усмихна. - Ето от къде може би Калина е наследила този упоритост и твърдоглавие... 

     Таня се засмя. Уморен, старчески смях, който накара бръчиците по собственото й лице да затанцуват. 

- Но вече не сме млади, Ванко. Не сме... Малко ни остава до края. Пък те ни оставиха сами. Внучето е на хиляди километри, децата са в големия град... А на нас какво ни остава? Самота! Само самота... 

      - Стига с тези мрачни мисли, Таня! - строго каза дядото, а тя го погледна така, сякаш без думи му казваше: "Знам. Знам, че и ти си го мислиш. Всяка вечер, когато в тъмнината костите те болят, когато ти е трудно да заспиш, когато ме гледаш как ти помагам с чашата с чай..." - Виж... - започна той, вече по-меко - Така е. Навярно е така, но... какъв живот само, а? Какъв живот... - нотки на замечтаност се прокраднаха в гласа му. - Пълноценен беше. И още е! Как живяхме, как се борехме за мечтите си - със зъби и нокти. В онези времена! И ето, с гордост можем да си тръгнем от тук. Отгледахме една прекрасна дъщеря, имаме страхотна внучка, създадохме дом, не подвивахме крак и работихме здраво, пътувахме, излизахме с приятели... И се срещнахме, Танче! Срещнахме се! Знаеш ли колко хора не се срещат? Не откриват човека, с когото искат да остареят, с когото има смисъл да остареят... А ние се срещнахме. Аз те срещнах! - той се протегна и хвана ръката й в своята. - И това направи живота ми смислен... 

     Тя не каза нищо. Сведе глава и се опита да преглътне сълзите си, които издайнически щяха да се претърколят по лицето й. 

     - Но, знаеш ли, аз трябва... - гласът му се промени. Стана тревожен и напрегнат, някак виновен и смутен. Таня вдигна очи към него, но той нямаше сили да я погледне. - ... да ти призная нещо. – каза, загледан през прозореца навън, от където вече надничаха първите звезди. – Нещо, което пазя цял живот в себе си и тази тайна вече ми тежи. Прекалено тежка е, за да я отнеса с мен в отвъдното.

     - Иване! Какви ги говориш?! – скастри го бабата. – Пък после аз съм имала мрачни мисли...

            - Не, не, почакай, изслушай ме – той се обърна към нея. Очите му блестяха – особен плам на вълнение, който тя никога не беше виждала в тях. – Обичам те, Таня, и винаги ще те обичам и ще бъда благодарен на боговете, че те срещнах и пътищата ни се пресякоха... Но трябва да ти кажа, че през всички тези години, аз... не бях особено добър съпруг.

            - Моля?! – жената грубо отскубна ръката си от дланите на Иван, а в тона й се улавяше намек за гръмотевици. – Какви ги говориш?!

            - Не, не е това, което си мислиш, но...

            - Но?! – нетърпеливо повтори Таня.

            - Случи се преди да те срещна... – мъжът въздъхна и затърси нещо из джоба на плетената си жилетка. – Виж. – разтвори ръката си пред старата жена, която ахна от изненада. – Открих я в деня преди да се запознаем. Блещукаше на паважа пред закусвалнята до светофарите. Беше толкова красива, че се наведох да я взема. Виж, виж като я наклониш, как се сменят всички цветове, все едно е изтъкана от небе и от светлина!

            Жената с треперещи пръсти пое обицата, разглеждайки я внимателно. Беше синя и отрупана със звезди.

            - Първо на шега се питах на кого ли е била... После започнах да си представям момичето, което я е носило, преди да я изгуби. Представях си я винаги една и съща, Таня. Винаги. Млада, устремена напред, с потрепващи къдрици при всяка нейна крачка, с толкова зелени и изпълнени с плам очи, че да ти се подкосят коленете... И в един момент, Танче, аз... я обикнах. Обикнах я такава. Нереална и далечна, като блян... Но ми беше хубаво да я срещам, там някъде, сред мечтите ми. И ми беше хубаво да имам нещо нейно в себе си, все едно това я правеше с една степен по-истинска, по-възможна. За това и винаги носех обицата с мен. Винаги.

            - Нито веднъж не съм я виждала през всички тези години... – промълви старицата.

            - Не исках да я виждаш. Не и до сега. Имах чувството, че... това е грях, който извършвам пред теб. Че е неморално и безумно от моя страна. Че... не те заслужавам. Защото, знаеш ли, аз си пожелах – още в първи миг, в който я видях – си пожелах да открия момичето, на което е принадлежала! И след като те срещнах, прости ми, понякога пак си го пожелавах...

            Жената се усмихна тъжно. Подаде изгубената синя обеца на съпруга си и се изправи.

            - Танче, съжалявам! Винаги ще се чувствам виновен... Но ти... защо ме гледаш така? Сърдиш ли ми се?

            - Не, не ти се сърдя – прошепна старицата, надвеси се над Иван и го целуна по челото. – Просто те обичам!

            След тези думи побърза да излезе със ситни стъпки от стаята. Знаеше, че той ще бъде прекалено изненадан и за известно време няма да знае как да й отговори. А междувременно тя трябваше да се махне от там. За да не позволи на сълзите си да я задушат, за да не позволи на вълнението си да отнеме красивия блян, с който е живял любимият й години, години наред.

            Все пак какво друго му оставаше? Днес, в края на есента? Когато освен самотата и себе си, двамата нямаха нищо друго? Днес, когато пътят им клонеше към своя край, когато децата им бяха поели по своя собствен път, когато приятелите им навярно вече ги очакваха в други, далечни светове. Днес, когато той й призна, че я обича, че винаги я е обичал повече, много повече, отколкото сам подозира...

            Таня се спря пред стария дъбов шкаф в хола. Там, в най-долното чекмедже, държеше онази прашна кутия, в която избеляваха първите любовни писма от Иван, в която стоеше албумът от сватбата им, първата грамота на Таня от училище и първите ръкавички на Калинчето, с които я изписаха от детския дом... Същата кутия, в която бе прибрала и онази синя обица, след като изгуби втората от комплекта преди повече от 40 години – в деня, преди да открие човека, с когото Съдбата бе решила остареят заедно...

           

Яница ХРИСТОВА

Паралелни светове

            Преди няколко дни, когато вървях из изненадващо спокойния софийски булевард, а есенните листа пропукваха под велурените ми обувки и вечерният мрак се сгъстяваше около мен, в съзнанието ми се преплитаха театрални мисли. Основно свързани с това, че...  каквото и да се случва на сцената, публиката е най-важна. Защото именно тя – със своята уникална и неповторима атмосфера – може да промени цялостното усещане от постановката, да измени действието дори, притегляйки го в собствената си орбита от емоции...

            И докато си мислех все неща в този дух, го видях... Заел централно място в изпълненото със сияйна светлина малко помещение, контрастиращо с притихналия есенен здрач наоколо. Местенцето изглеждаше безумно уютно, сгушено на тихата уличка, с цялата тази охра, разлята по стените, с дантелените перденца и малките масички. Пекарна беше. За хляб, да. А той – явно пекарят – беше млад, с топъл син блясък в очите, запретнал ръкави и препасал престилка. Имаше нещо в осанката му... което подсказваше, че се чувства на мястото си, че е щастлив и някак горд от това, което прави. Направих още крачка напред и видях защо – на витрината бяха изложени пити – традиционни, почти древни, с орнаменти, които извайваха картини от хляб. Съвършени. Красиви. Български...

            Отминах и докато новите мисли опитваха да изградят общ език с предишните, се озовах до Ректората на Софийски университет. Място, превзето от млади хора, които искат промяна и един по-добър, по-поносим живот. Въздухът покрай тях искреше наелектризиран – не толкова от скандиранията им, по-скоро от емоциите – ентусиазъм, решимост, страх, мечти... И... един тъпан. Който, странно, все едно успява да схване ритъма на собственото ти сърце... ритъма на всички наоколо. Винаги съм се чудела – от къде и как на подобни...ъ-ъ-ъ мероприятия, все от някъде се появява и един тъпан?...

            Докато търсех отговор на този въпрос, се спрях до входа на централната сграда. Там, на броени метри от протеста, един млад мъж стоеше... и чакаше някого. Нетърпелив. Потропващ с крак, потреперващ на моменти, но не от хладния есенен въздух... В ръцете си държеше роза и всячески внимаваше да не я нарани с движенията си...

            Да, светът е толкова... различен. Зависи от къде го гледаш и колко напред продължиш със скитането си...

            Но... това беше вчера.

            А днес... Тази вечер тоест, докато се лутах в супермаркета до нас, попаднах на цял ред шоколадови ДядоКоледовци, покрай които минах с целия комплект от детска радост и коледен ентусиазъм, съхранил се в мен през годините. И, знаете ли, когато бях малка, помня, веднъж някой ни беше подарил нещо, което тогава и идея си нямах как се казва – всъщност научих едва днес. В детските ми спомени то прилича на книга, има картинки на корицата, но като побутнеш определени квадратчета... под тях те очаква шоколадов бонбон. Е, днес разбрах, че цялата тази чудесия се наричала „Коледен календар” и, Бога ми, идеше ми да се разплача там, сред всички тези Дядоколедовци, държейки един „Календар” в ръка... Но това сега няма значение. Знам, че зимните празници не са толкова интересни, когато растеш или, ужас!, когато вече си пораснал... Но сега знам – знам как да си върна късче, та дори и цели 12 парченца, истинска коледна детска еуфория....

Яница ХРИСТОВА 

МАСОВА КУЛТУРА И ДУХОВНА НИЩЕТА

 

            Масовият културен свят, в който живеем, размива границите между отделните държави и създава условия за така популярния днес глобализъм. Музика, литература, кино – с наличието на Интернет днес – могат да бъдат слушани, четени или гледани едновременно както в Китай и Индия, така и в Канада, Австралия или на Балканите. И това превъзмогване на пространството и времето като пречка в общуването има своята положителна страна – възможността да учиш, да се срещаш с добри практики от цял свят, да се разширява мирогледът ти. Но… отвъд положителното, се спотайва и напълно естествената тревога от последиците, които води след себе си това явление…

            Масовата култура, за да бъде възприета от широката публика, не е с висока стойност. Леснодостъпна, лесносмилаема, без необходимост от умствено усилие, за възприемането й. Високостойностните произведения са рядкост и се губят сред множеството, често са отбутвани, често неразбрани и определено не са „масови”.

            А тази, твърде масовата култура, служи единствено за „убиване” на времето – да ти отнеме от това скъпоценно време, от което е изтъкан животът ни, и което иначе би се вложило в нещо друго. Нещо градивно. Тя не може да те накара да се извисиш, духът ти да порасне и да открие нови ширини. Не. Напротив. Масовата култура те принизява до своето собствено ниво…

            И така мрежата се заплита. Изтъкава се място за настъпваща духовна нищета… До момент, в който всичко се превръща в чалга, в поп-фолк текст, в латиноамерикански сериал, в комшийска или нашенска сапунка…

            И примката се затяга допълнително от икономическите фактори, които правят истинската култура скъпа. Елитарна. Но не елитарна, както се е разбирала преди десетилетия – когато грамотността е била привилегия за малцина, а образованието е било издигнато на пиедестал. Днес истинската култура е елитарна, защото е за отбрано общество, което може да си я позволи на фона на масовата безработица и ниски заплати, на фона на високите цени на книгите и билетите за театър, на фона на необходимостта от по-функционална държавна и национална политика, ориентирана към културата и изкуството.

            А когато тази политика се задвижи, когато заработи бюрократичната машина и положението в страна тръгне в по-добра посока, може би мрачната констатация, че българинът купува по половин, едва по половин!, книга на година, ще се превърне просто в спомен от миналото. А дали му се чете на този българин, който е успял да отдели от своята заплата (от няма и 300 лева) все пак пари за половин книга? Със сигурност! Той, българинът, навярно би купил и повече книги за година, стига да можеше. И може би някой ще каже, че тук преди всичко въпросът опира да приоритети. Да, може би. Но аз ще кажа, че преди всичко опира до възможности. И българинът все още има потребност от култура, все още търси път към нея, все още не се е превърнал в онзи груб, мрачен  и закоравял балкански субект, какъвто от десетилетия го упрекват, че е… Българинът е борец. Само това мога да кажа в негова защита. Той се бори първо за своето оцеляване – днес, тук. И само той си знае колко му е трудно. Само той знае как се отделят средствата за тази митологично-антиутопична половин книга!

            И тук, като бъдещ завършващ книгоиздател, може би трябва да отделя място и на въпроса с констатациите, че днес не се чете. Че има спад на четенето. Че младото поколение не е четящо поколение. И тук вероятно трябва да кажа, че това не е точно така. Сред ширналата се модерна вълна на простащина, в определени младежко(а и не само)–социални слоеве, една солидна част от подрастващите израстват с книга в ръка, използват и новите възможности за четене онлайн, и всичко друго, което модерното време може да им предостави.  Може би това, към което са насочени интересите им, не е по вкуса и естетическите разбирания на поколението преди тях, на техните родители, баби и дядовци. Но това е напълно нормално – новото време създава нова естетика, формира нови интереси, нова култура, нов тип читатели. Читатели, които според изследвания из цял свят, все по-трудно задържат вниманието си, разсейват се бързо, динамични са. Но не са глупави – напротив, будни са и са пълни с енергия, открити към нови идеи и приключения. Към всичко, което е способно да им грабне вниманието и да прикове интереса им към себе си. А като че ли това днес е по-трудната задача – да срещнеш нещо интересно и непознато, невиждано, неписано и нечетено преди…  Но все пак докато ги има, докато има деца, които вечер заспиват с прочетена приказка, докато има тийнейджъри (ах, една от най-актуалните чуждици в езика ни днес!), които израства с приключенията на някой любим книжен герой, все още бъдещето ще изглежда обозримо и достижимо…

            А какво трябва да се случи, за да се ограничи потока на масовата култура? За да се преструктурира духовната нищета в нещо друго? Само държавната политика ли е от значение?... Разбира се, че не е само тя. Огромна, водеща функция имат и хората на изкуството и културата – във всичките им роли и аспекти. Тяхна задача е да се измъкнат от сенките, да свалят шапките (под които най-често се крият), да спрат да се оплакват, че те създават Гениално Изкуство, а все остават неразбрани, да се мобилизират и да творят. Да творят с мисъл, душа и чувство. Да осъзнаят ролята си на духовни фигури в обществото, на чиито рамене лежи отговорността, която идва с таланта – отговорност, която да им нашепва, че трябва да оставят следа, пътеводна светлина, път, който да бъде последван…

 Яница ХРИСТОВА 

П.С.: Публицистичен текст, писан като част от проект по дисциплина „Народопсихология” за семестриална оценка в 4 курс

"Невидимите кризи" и "И всичко стана луна" – или за историите, които дълго време след това отекват в теб

            Има текстове, които отлагам във времето, защото се колебая как да ги започна – знам, че трябва да бъдат на ниво и че всяка дума трябва да си бъде на мястото. За това ги премислям, премислям... до момента, в който желанието да ги напиша не стане по-голямо от мен.

            Е, такъв е случаят първо с текста ми за „Невидимите кризи” – онази безумно симпатична книжка на Георги Господинов, в която се влюбих още в първия миг, в който зърнах корицата – идейна, красива и с прекрасно полиграфическо оформление. Тайничко влизах в „Хеликон”, за да прочета по някой-друг абзац, защото знаех, че взема ли я тогава – ученето за семестриалното завършване и за държавния изпит ще остане далеч назад в списъка с приоритети ми. За това чаках, чаках... И когато дойде време за „Пловдив чете” вече нямах търпение. Жената на щанда ми каза, че си купувам „Истинско бижу!” – е, че аз това вече го знаех много добре...

            „Невидимите кризи” с лекота преминава през различни светове – познати, далечни, литературни – за да събуди в теб желание да пътуваш – било до някоя далечна страна; до моменти от миналото, което те е превърнало в човека, който си; или да се поровиш между редовете на книга от автор, който е предопределил облика на класическата (ни) литература. И може би ще прозвучи малко странно, но според мен „Невидимите кризи” е точно книга за пътешественици, които не се страхуват от тишината – онази тишина, която позволява да поспреш сред забързаната динамика на нашия щур ХХІ век и да надзърнеш дълбоко в себе си, в болките и страховете си, които, сигурна съм, само ако погледнеш в очите на човека до себе си – ще откриеш, че са същите. Освен с хуманност, текстовете в „Невидимите кризи” са изпълнени и с толкова ерудиция и любов към литературата и думите, поднесени с неподправения стил на Георги Господинов, че в един момент започваш да се чувстваш обогатен, замислен и заразен със същата тази всеобхватна любов, която те кара да събуждаш нови и нови светове от думи, в които да откриваш неподозирани съкровища, които очакват точно и само теб...

            Имам си един изключително любим цитат от книгата, който лично мен ме препраща много назад във времето, носи ми вдъхновяваща доза меланхолия и ме връща към спомени с приятели, които отдавна ми липсват - "... и ако някой те попита в този момент какво е щастието, би посочил мълчаливо към всички тези бъбрещи момчета и момичета. Да остарееш с приятелите си на един такъв площад, бъбрейки и отпивайки от бирата в топлите нощи, в квадригата от стари сгради, където е минало и детството на твоя баща и на твоя дядо. Да си спокоен в смълчаванията на компанията, последвани от вълната на смеха, да не искаш ни повече, ни по-малко от света, освен да запази този ритъм на тишина и смях. В неизбежните нощи на идващи лета и старост... "

            А за „И всичко стана луна” ми е още по-трудно да говоря, защото... винаги ще пазя този екземпляр, нищо, че името в автографа ми е м-ъ-ъ-ъ-ничко сбъркано, няма значение – като дете се радвам на тази първа среща с Георги Господинов и само заради онази приятна изненада си струваше да премина през всички несгоди на книгоиздаването от последните 4 бакалавърски години... Че и пак да го направя! С най-голямо удоволствие! А опашката, която се изви след мен пред щанда на издателство „Жанет 45” на „София диша” само показва, че превърналата се в клише мисъл, че български автори не се четат, е безумно далеч от истината – четат се, стига да има какво да кажат и да знаят как да ти го кажат...

            Сборникът... е прекрасен. Изискан, лек и приятен, с истории, които дълго ще помниш, с неочакван край, с неизбежната доза тъга, но пък... поднесена толкова красиво. В началото си мислех, че ще ми е трудно да си определя фаворит сред разказите, но моментът, в който прочетох последния разказ – „И всичко стана луна” – вече имах изявен победител в класацията си. Дочетох го в метрото, от нетърпение, а когато излязох на повърхността, оцъклената в края на месеца августовска луна се взираше между блоковете в мен... Настръхващо беше! А това направи разказа още по-личен и още по-любим...

           

Яница ХРИСТОВА

Онази есен

Първата студена сутрин,

с която идва есента...

Последният дъжд на август...

Първата песен на вятъра,

сгушен в листата на дърветата...

Последните птици от лятото,

които отлитат на юг...

Първите сиви облаци,

които захлупват града...

Последният детски смях,

който заглъхва на площадката... 

Яница ХРИСТОВА 

Утрото, в което идва есента...

            15 август е. Отварям сънливо очи в ранното утро и отправям дълго поглед към късчето небе, което се процежда в процепа между щорите. Има нещо различно, което отличава това утро от всички останали до сега. Ставам. Отварям прозореца и ме обгръща хладина – приятна, пробуждаща и изпълнена с намек за септември. Разбирам – лятото скоро ще си отиде...

Тръгвам за работа и вървейки към метрото, си мисля как тихо и неусетно се променят сезоните, как неуловимо тече потокът на времето и как, ако не отвориш очи в точния момент, понякога пропускаш магията. А докато пътувах, дочух разговор, напълно в синхрон с мен и мислите ми.

- Усещаш ли колко хладно е вън? – попита старец, обърнат към младо момиче, вероятно негова внучка, стоейки до вратата на автобуса.

- Направо си е студено днес! – със съгласие възкликна тя.

- Да, - кимна той. – Това е първото утро, с което идва есента...

Да... беше прав. И го каза толкова красиво, че няма начин да пропусна романтиката в тези думи.

И сега вървя из града, улавяйки с поглед първите дървета, които започват да позлатяват короните си, дочувам в симфонията на щурците вечер тихо сбогуване и знам, че колкото и жарки да са слънчевите лъчи, скоро септември ще изрисува с есенната си палитра пейзажи в златисто, оранжево и медночервено. Знам, че есенната ми еуфория не е заразителна, защото есента е тих, меланхоличен и, в известна степен, тъжен сезон. Но в момента съм натикала в очакването си за септември толкова мечти, че не знам как някакви си тридесетина дни могат да поберат всичко в себе си! Но... като за начало ми стигат неотменните кецове и раницата, карираната риза, дългите залези и мрачните следобеди, дъхът на дъжд и обиколките из паркове, планини и павирани пътища...

Сега очаквам – онези натежали бели облаци, които идват обикновено след средата на август, почти към края на месеца. Носят дъжд – очакван през повечето горещи летни дни. Онзи дъжд, с който лятото наистина се сбогува... защото след него жилетките и саката излизат от гардеробите и съпътстват минувачите по време на техните близки и далечни пътувания. След това есента плъзва из града, из планината, и тихият й глас прошумолява из клоните и листата на дърветата, кънти с всеки паднал кестен, а там, от където са минали стъпките й, остават обгорени следи по ливадите...

Яница ХРИСТОВА 

В най-дългите нощи от годината...

            Ужас! Май съм алергична... Миналата година по това време не можех да дишам... А не е хубаво да не можеш да дишаш, честно ви казвам, каквото и да сте чували за „онези мигове, в които дъхът ти спира”!  Не стига, че започваш да се чувстваш уморен, защото ти е трудно да спиш, а тялото ти страда, защото клетките ти имат нужда от повече кислород, ами и това състояние не може да продължава прекалено дълго... Накрая просто не оставаш толкова жив, колкото по принцип си, за да разбереш до къде всъщност може да те доведе...

            Тогава ми казаха, че вероятно е от цветния прашец, с който май се бях предозирала в продължение на месец, скитайки по разни полета...

            Но сега съм далеч от полетата, далеч от природата, далеч... от всичко познато. Но ето, че симптомите се завръщат – бавно и полека, стъпка по стъпка, тихо, но ги усещам как приближават...

            Което ме кара да мисля, че съм алергична към... август. Да, към август! Не към животни, не към растения, не към прашеца, дори не към човек (о, да – защото някои хора, вярно, предизвикват подобно реакция...). А към месец?!

            Осъзнах го през онази първа неделя от август, в която нощта тъкмо беше започнала да се спуска, потапяйки квартала в приятен здрач и все още отекваща по площадките детска глъч... Тогава се замислих, че вероятно това са най-дългите нощи от годината... Е, не точно астрономически погледнато, защото през август се наблюдава как денят намаля, да, но това ще продължи далеч след есенното равноденствие през септември и ще се проточи отвъд – чак до декември. Но през августовските нощи има нещо... меланхолично, което ги прави тъжни и вълшебни едновременно, разстилайки ги по съвсем друга времева ос...

            За да ме разберете по-добре, нека да върнем часовника назад... Ученици сме. Ще спрем времето до тук. Кой клас точно – няма значение. Август е. Ние сме във ваканция. В разгара на почивката и в пика на лудориите. Натоварили сме си багажа и сме отпрашили на село. Или пък сме на село и чакаме някои от компанията да се присъедини към нас. Баба ни прави палачинки, ухае на окосена трева, следобедите имат вкус на филия с лютеница, а привечер цял оркестър щурчета огласят градината, докато ние стоим и броим падащите звезди от оцъкленото ясно небе, станало почти кристално от чистия планински въздух. Вълшебно е. Събрали сме се цял рояк хлапета и вдигаме толкова шум, че сякаш точно това е причината да има падащи звезди... Смеем се и си разказваме приказки, чертаем пътеки, по които искаме да извървим живота си. Мечтаем. На глас. И заедно. Няма такава задружност... или по-точно – никога след това няма да я има. Защото онова, по детски чисто и истинско, което ни е свързвало, се разпръсква като глухарче, погалено от вятъра, когато всеки поеме по своя собствен път. Онзи, истинският, който се различава от въображаемите ни пътеки, които криволичеха на някъде, но винаги се срещаха...

            Сега да превъртим лентата да се върнем в наши дни. Вече сме на колко? 20, 30, 40, 60 или 80 години? Няма значение. Да погледаме за миг как стрелките потрепват и секундите отново започват своя лудешки бяг. Да въздъхнем... и да погледнем пак августовските вечери.

            Пеят щурчета, пердетата се полюшват от лекия ветрец на открехнатия прозорец, навън ехти детски смях... Но това вече не са твоите най-дълги августовски вечери, в които вярваш, че всичко е възможно. Ти си имал своите – някъде там... Сега дори не знаеш къде точно са приятелите, с които по детски си делил филиите с лютеница, звездите и мечтите си... Остава ти само меланхолията. Която също разтяга времето, лъкатушейки между минало, настояще и бъдеще...

            Да спра до тук? Разбрахте ли ме? Май към това съм алергична – към меланхолията... оставя ме без дъх и ми е трудно да дишам...

Яница ХРИСТОВА

Ловец на изкуство – в 5 стъпки

1) Street Art и ул. „Раковска”

Началото на тази история започва с един материал в любимото ми списание, в които, съвсем между другото, беше спомената ул. „Раковска” с нейните идейни Street Art  моменти като фон на случващото се. Броят на списанието, доста стар, ме намери в изключително точен момент – във влака за София в поредното от многото ми пътувания. Още тогава знаех, че това е моето място и че трябва само да го намеря. Съвсем скоро. Не само защото съм Street Art  фен (както вероятно помните от този материал ТУК), а и защото по-късно прочетох, че тази емблематична за столицата ни улица – „Г. С. Раковски” – свързва голяма част от театрите в града.

Въоръжих се с фотоапарат и в една от ранните топли съботи на юли тръгнах. Ул. „Раковска” се извива в близост до НДК и продължава далеч, далеч нататък, преминавайки покрай небезизвестния площад „Славейков”, покрай НАТФИЗ и Сатиричния театър, свивайки в огромна близост до Народния театър и Градската градина. Което, някак естествено, много бързо я направи любимото ми местенце в целия град.

Но когато за пръв път минах по протежението й, търсейки и дебнейки за улични произведения на изкуството, се натъкнах на някои любопитни находки. Идейни, провокативни и абстрактни, опитващи се да излязат от канона и да доведат поток от мисли след себе си. Нещата, които открих, доста се различават от любимите ми в Търново, но това е съвсем нормално – тук темпът на живот и динамиката са различни, светът явно изглежда по-особено, уловен през погледа на авторите, и посланието е по-различно, а почеркът - нетрадиционен. Имам своите нови фаворити и тук, разбира се. Но след като направих няколко десетки снимки и след ден пак минах оттам, се изненадах – че аз почти нищо не бях снимала! От разни неподозирани ъгълчета ме гледаха невидяни човечета, паячета и какво ли още не, водейки след себе си усмивки и доза размисъл.

2) Светлин Русев – изложба живопис

Беше странно съвпадение. Докато „ловувах” с фотоапарата си сред Street Art-а по „Раковска”, попаднах на изложбата на Светлин Русев пред Народния театър. В прохладната шатра бяха приютени по-големи и по-малки платна, от които лъхаше на страх и самота, на израстване и промяна, на борбеност и не-смирение, на отчаяние и силна човешка воля, която може да променя съдби – понякога, а понякога... се оставя да бъде водена по пътища, които не й принадлежат. Не знам – може би заради по-тъмните тонове, които преобладаваха, но това беше внушението, което улових. Хареса ми. Майсторски поднесено, майсторски изработено. Но беше странно за сетивата, нахъсани до преди това от цветността и щуростта на графитите, които жадно преследвах в продължение на поне час. Съпоставката беше неизбежна и осезаема – между съвсем различни клонове на изкуството, които могат да съществуват върху една плоскост, да се срещат и да се разминават едновременно в съзнанието на наблюдаващия ги.

3) „Desire” – изложба на Калоян Тишев

Отново вървях по „Раковска” в търсене на изложбената зала, в която щеше да се проведе това любопитно събитие, за което четох през деня в социалните мрежи. Младо момче, архитект, художник, със самостоятелна изложба, посветена на жените и женствеността...

И наистина – от стените на изложбената зала ни наблюдаваха десетки женски погледи (е, и не само), уловени в различни моменти и ситуации, създаващи особено и специфично впечатление. Пресъздадени с много внимание към детайлите, с добра доза вдъхновение и препратки за моменти в едно друго време в бъдещето, с една стъпка в миналото или просто в някой застинал миг, който се случва сега, точно и само сега. Създадени с помощта на графични оформителски програми, тези вдъхновени женски образи ме накараха да се замисля колко ли време техният автор е съзерцавал своите музи, за да има силата с тази прецизност и ловкост да запечата всички тези нежни мигове, да ги превърне в акценти и да ги покаже пред широката публика?

После... се замислих за една статия, посветена на Пикасо... че превръщал дните на жените в живота си в кошмар, защото ги вплитал в картините си със своята неповторима гротескна нотка... Вдъхновение, какво да се прави?...

Тук историята е различна. Калоян Тишев подхожда с преклонение пред женствеността, показвайки онези най-красиви нейни черти, които понякога в ежедневието няма кой да забележи, та дори и жените, забързани и динамични, като че ли забравят, че носят със себе си. Изложбата беше едно добро напомняне, поднесено с помощта на съвременното изкуство.

Но пък се замислих, че... сигурно е малко страшничко художник да бъде влюбен в теб и да те вплита в картините си – няма значение дали преди векове или сега – защото никога не знаеш как точно и с какви очи ще се вгледа в теб...

4) Street Art в голям формат!

Съвсем наскоро четох една много симпатична статийка в Sofia Live – която изпълни душата ми с възхищение и желание да открия всички тези мащабни проекти и да запълня празнините в албума си със Street Art. Обаче... къде да тръгна сега и да ги търся? Особено тази прекрасна фасада с мечките, която като че ли най-много ме впечатли. В един от първите си дни като изследовател тук случайно попаднах на една от сградите, посветени на каузата за опазване на планинските орли... но...

Явно случайностите нямаше как да спрат до тук. Онзи ден – беше петък между другото – си създадох илюзията, че не е необходимо да преминавам през разните му там подлези, ами ако изчакам направо автобуса на най-близката спирка, то той ще завие ей-там, на кръстовище, и ще продължи по моя път... Да... Беше хубаво като идея. Само дето не се случи. Качих се автобусчето, то тръгна... и аз осъзнах, че въобще няма намерение да завива. За това слязох. И вървейки нагоре към правилната си спирка – ги видях! Мечките! Беше прекрасно!

5) Изложба „Човешкото тяло – разкрито и реално”

О... споделям и тази история в този пост само защото има думата „изложба” в себе си. А иначе е нещо много повече от това...

Първата статия, която четох за събитието, ме ужаси, ако трябва да си призная. Човешки тела, които някога са били живи, сега са превърнати в експонати? О, не, не беше за мен тази изложба... Обаче после говорих с една приятелка, която вече беше видяла за какво става дума, и каза, че трябва да се види. И сега знам – наистина трябва. За да се преклониш пред онова, което природата е създала, пред силата и крехкостта на човешкото тяло, пред съвършения му ритъм на работа, пред красотата на живота, който тече в теб и от който ти също си си част. За да се замислиш – как живееш, какво си причиняваш с действията си, за да се опознаеш – сам. Да бъдеш в известна степен ужасен, в известна степен вдъхновен, и с любопитство и страх да вървиш из коридорите на третия етаж на ЦУМ, да надзърташ под повърхността на неизвестното, за да видиш какво носиш в себе си – от най-малките костици до фината кръвоносна система... И накрая да си тръгнеш – по-различен от този, който си бил, влизайки в изложбата... или всъщност – много по-този, който всъщност си...

По някое време, вървейки из залите, посветени на различни системи в човешкия организъм, си спомних онази песен на Нели Фуртадо – „Spirit Indestructible”, в която в някои момент се пее  -

I have have a spirit indestructible
A heart that loving was made for
A body that's a miracle

(„Имам дух несломим, сърце, което е създадено да обича и тяло, което е чудо...„)

И наистина е чудо! Трябва всеки ден да си го припомняме явно, защото доста лесно се забравя...

А повече можете да прочетете в сайта на изложбата – ето ТУК.

Яница ХРИСТОВА