Драматичен театър – Монтана, сезон 2009 / 2010
Театър „Българска армия”, сезон 2012 / 2013
Не ми се иска да правя сравнение между тези два съвсем различни (и в същото време толкова доближаващи се) прочита на текста на Анатолий Крим. Предполагам обаче, че в един момент и това несъзнателно ще се случи...
Първо
няколко думи за сюжета...
Дон
Жуан (да, правилно го прочетохте) е към края на своя жизнен път и, както
повеляват църковните закони по онова време, не може да си отиде от този свят
без да се изповяда и да потърси опрощение за душата си. А как да се случи това
с неговата слава? Кой свещеник би се осмелил да
влезе в дома му, този дом с порочно минало, и да рискува да се „зарази”
с донжуановата похотливост? Е, в крайна сметка се намира един... който рискува
– било от любопитство, било от интерес, било от чисто християнския си свещен
дълг (но на дали точно това, последното, е водещата причина)... В разговора
между
Забавна,
хитроумна и интелигентна, с много хумор и лек философски привкус, пиесата е
болезнено актуална днес – времето, което парадира с разкрепостения си морал и
свобода в общуването, но и същото това време, в което нещо много съществено
някъде явно се изплъзва, за да остане само самота на негово място... неразбиране...
разминаване между Мъжа и Жената, които трудно се разбират и изграждат общ език,
пък какво остава да „летят” заедно? „Завещанието на целомъдрения женкар”
поставя своеобразен мост и като че ли внася доза яснота в отношенията им.
Обединението
ми мнение и за двата спектакъла е... положително, доста положително, отлично. И
в двата прочита – на режисьорите Минчо Събев и Ивайло Христов - има много хумор, но силно послание.
Постановките наистина са различни, но и близки. Сценографията на „Българска
армия” е доста по-пищна, с повече акценти, които препращат към Средните векове,
докато на Театър Монтана – по-скромна, по-изчистена и стилизирана, но това в
никакъв случай не е минус. Монтанският Дон Жуан (Любомир Бояджиев) беше
по-смирен, по-подготвен за срещата със смъртта и умело завоалиращ въпроса за
своето целомъдрие (защото и до ден днешен не мога да преценя къде точно беше
истината. Чудесна игра – там е истината вероятно, там!) Васил Михайлов пък беше
един по-непримирим и все още непредащ се Дон Жуан... а за целомъдрието на този
тип образ аз искрено се съмнявам. Монтанският монах (Данчо Колев) пък беше
по-енергичен и наперен, а армейският (Леонид Йовчев) – по-свит и неуверен в
себе си – напълно различни образи, но пък чудесно изградени и пасващи си на
мястото. И се радвам, че имах шанса да присъствам и на двата спектакъла – защото
обогатяват по-съвсем различен начин зрителя.
Яница ХРИСТОВА
