Разказът "В катуна как се празнува", отличен с поощрителна награда във втора възрастова група на конкурса "Словото на младите". Първата му публикация можете да прочетете ето ТУК.
Беше започнало да се здрачава. Унесено наблюдавах тесния провинциален път, осветен под меката жълта светлина от фаровете на служебния автомобил. От време на време виждах как дъхът ми се процежда около мен – топли кълбенца пара в студеното време, което климатикът на колата така и не смогваше да пребори. Ах, как нямах търпение да се прибера! Вярно, в прашния и шумен град, в скучната си сива панелка, в която често се навъртаха хлебарки, в един от крайните квартали на столицата, сред полуфабрикатите и готовата храна от супермаркета до нас, в динамичното ми ежедневие, което ме скапваше до неузнаваемост... Но, честно казано, предпочитах целия този урбанизиран кошмар пред всичко онова, което изживях през последната седмица. Защото, Бога ми, нагледах се на какво ли не!
Нали от редакцията ми възложиха репортаж, заради който трябваше обиколя страната – да бъда в най-размирните точки, нажежени до червено през настоящите смутни времена на криза, на бедност и на отчаяние. Снимах хората по площадите, които се надяваха на промяна и по-добър живот; интервюирах старци, прекарали живота си, градейки основите, на които днес се крепи икономиката и държавността ни, а сега в замяна прекарват старините си в недоимък... срещнах родители, които нямат 2 лева в джоба, та да изпратят децата си на училище; запознах се с млади и амбициозни момчета и момичета, които се кълнат, че ще напуснат тази страна, пък ако ще и това да е последното нещо, което ще направят... А се сблъсках и с хорицата на протестите, които, заредени с толкова оптимизъм, просто вярват... че онова Утре, което предстои, ни очаква по-добро за всички ни...
Ако трябва да си призная - потокът от информация и думи ме объркваше. Не знаех как да започна този пуст репортаж! По каква линия да се движа – позитивизъм, негативизъм, неутралност? И... затънал в тези мисли, не съм разбрал кога и как колата се е отскубнала от контрола ми и е излязла от тясното платно, за да заседне във вадата около шосето.
Да... трудно се запазва спокойствие в подобна ситуация. Баща ми, още откакто бях малък, се постара да изгради в мен богат репертоар от ругатни. Не го използвах често – заради доброто възпитание, което пък майка ми се постара да имам. За това и сега стиснах зъби, преброих до десет наум (мама щеше много да се гордее с мен!) и спокойно отворих вратата на автомобила... за да нагазя до глезени в кал, есенни листа и каква ли не гнусотия. Мамка му! А бях с новите си обувки! Италиански са! Изръсих си почти цялата заплата за тях... Този път не можах да се сдържа... Ако татко ме беше чул от някъде, вероятно щеше много да се развесели.
Но около мен нямаше пукната душа. Останал сам сред нощния балкански път, който се виеше през стара борова гора, се почувствах като герой от филм на ужасите. Опитах се да помръдна колата и в миг съжалих, че никога не съм тренирал бойни изкуства, че дори и с леко презрение наблюдавах мускулестите типове от фитнесзалата до нас...
Ама... нейсе. Късно беше да се тормозя с подобни самообвинения. За това и просто въздъхнах, потърсих най-близкото село според навигацията и тръгнах натам – два километра път през гората и, ако зверовете в този тъмен лес благоволят да не ме превърнат във вечерята си, трябва да съм пристигнал до двадесетина минути...
Знаете – в подобна ситуация всеки шум изглежда страшен, дори този от клонките, нападали по асфалта, които пропукват, когато стъпиш върху тях. Положих много усилия да запазя самообладание, макар че по едно време писъкът на някаква странна нощна птица за малко да прати всичките ми усиля по дяволите... След това се появи и тътнежът. Беше неясен и далечен. Прелиташе между дърветата и се загнездваше хипнотично в ума ми. Продължих да вървя и с всяка следваща стъпка го чувах все по-близо, по-силно и осезателно.
След това видях и сиянието. Просмукваше се покрай боровете и магнетично ме привличаше към себе си. Е, може би не точно магнетично, но определено гъделичкаше любопитството ми. И някак правеше тревожността ми по-малко плашеща. Защото, нали знаете, където има много шум и светлина, обикновено има и хора.
А когато започнах да излизам от укритието на дърветата, видях най-лудата вакханалия, която някога се е разигравала пред очите ми!
На голата поляна гореше буен огън, около който десетки мъже и жени се виеха в кръшни танци. Гледах ги и не можех да осъзная какво виждам! Бяха много – на различна възраст, а танцуваха така, все едно нямат кости, а само гъвкави сухожилия. Пламъците на огъня осветяваха прекалено шарените им, според моя изтънчен вкус, дрехи, плъзгаха се по мургавите им лица и накрая се сливаха с блясъка на очите им, пълен с толкова неописуема енергия и страст за живот.
Направих още няколко крачки напред и влязох в кръга от каруци, който ограждаше сборището. Каруци, да – стари, дървени и очукани, пълни с какви ли не битови дреболии и покрити грижливо с найлон. Приближих още малко към сборището, но внимателно, за да не ме видят, когато някакъв клон изпука под здравата подметка на италианските ми обувки. Мамка му!
- Хей, кой е там?! – извика някакъв плътен баритон и музиката моментално спря.
Мамка му! Мамка му! Заотстъпвах бързешком назад, че знам ли ги – късно посред нощ, в гората, пък аз сам, с хубави обувки... Затичах се и усетих как множество бързи стъпки ме следват в тъмното.
Въобще не гледах къде стъпвам. Ужасът заседна в гърлото ми и едвам си поемах дъх. Щеше ми се да вярвам, че съм нинджа и краката ми сами знаят пътя, без да е необходимо да осъществяват връзка с ума ми. Почти бях и повярвал в това, когато изведнъж се спънах в един от оковете на близката каруца и тупнах тежко до една купчинка конски ф... л... ъ-ъ-ъ... тор. Нямах сили да повдигна очи, защото предполагах какво ще видя – цял рояк погледи,приковани в мен, натрапника.
- Марийке! – чух глас съвсем близо до себе си, груб и с особено тръпчив акцент. – Я, ела тука, ела да видиш кой е дошъл на сватбата ти!
- Асане, бе! – обади се и женски глас, плътен и звучен, с мелодична специфика на произношението. – Не викай тъй над главата на момчето, не видиш ли, че е гражданин!
- Е, к`о кат` е гражданин, да не би туй да го пра`и повече човек от нас? – усетих една ръка, която ме сграбчва за рамото. – Айде, синко, ставай, ставай, че си се пльоснал тука кат` чувал с картофи.
Внимателно се понадигнах и се озовах очи в очи с цялата тумба цигани. Гледам ги. И те ме гледат, опулили ей-такива любопитни очи. А аз... не ми се мисли как ли съм изглеждал в този момент. Точно пред мен бяха двамата, на които принадлежаха гласовете. Той беше слаб и дългурест, с изпито лице, изпъкнали скули и рунтав черен мустак над тънките си устни. Тя беше пищна, с пълни форми и голяма изкуствена червена роза, мушната над ухото под стегнатата й в плитка коса.
- Аз... – не можех да позная пресипналия си глас. – Здравейте... Съжалявам за безпокойството...
- Ами! Безпокойство! – засмя се тя. – Та ние празнуваме!
- Русано, ма! Не прекъсвай момчето, та да си издума приказката! – скастри я той. – Кажи, синко. Кажи к`о те е довело в тоз генгирлик в таз късна доба?
- Колата ми закъса насред пътя и аз...
- „Колата” вика! – засмя се Русана. – Ние за туй пътуваме с каруците! Я виж кон `га закъсва! Никога! – отново прихна в смях, който бе подет от всички край огъня.
- ... търся помощ... – завърших мисълта си, пламнал от срам и неудобство.
- Ще ти помогнем, мно`о ясно! – отвърна ми Асан. – Ние не сме от `ората, дето оста`ят някого в беда. Но преди туй ела да те нагостим, че днес голям празник имаме! Най-малкото ни дете, Мария, се взеха с Данчо, ей-тоз юнак там, дето ръчка с ръжена огнището в момента, та буйно да гори цялата вечер...
Едва тогава я видях. Мария. Понякога си мисля колко е странно... Почти във всяко ромско семейство има поне по една Мария. Кръстена е на Богородица, Божията майка. Като че ли те вярват, че това ще й донесе късмет, ще я превърне в добра съпруга и грижовна майка, в сърцето на рода, което може да понесе всички радости и несгоди на този живот... И, изненадващо, като че ли почти винаги точно така се получава...
Мария... беше като излязла от картичка. С мургава матова кожа, с тежки черни букли, с игриви изумрудени очи, които сякаш прогориха дупки в съзнанието ми. И все едно сияеше в бялата си дреха. Роклята беше семпла, с изчистена кройка и нежен на вид плат. Сигурен съм, че такава липсва из всички бутици в столицата. Защото си я е шила сама. За да изглежда неотразимо за мъжа, с когото се очертава да прекара остатъка от живота си.
- Ела, не беше необходимо да бягаш - усмихна се тя, показвайки перлена усмивка, - софрата ни може и да е бедна, но душите ни са богати...
Паднах се точно срещу Асан на трапезата им, сложена до огъня върху стари тъкани пътеки. Мушнаха ми в ръцете една чиния, в която скромно се виждаха няколко печени главички лук, нанизани на шишче, и къс пита, която, обясниха ми, била печена в жарава. Знам, че това се разминава от представите ви за сватбено угощение, но Бога ми, ако знаете колко вкусно беше!
- Знам, че нямаме повече... – заговори Асан, докато аз лакомо загризвах от лучения си шиш, но той не ме забелязваше. Беше зареял поглед напред, към огъня, където танците продължаваха, а Мария беше в епицентъра им. – Ама к`о да се пра`и, живот... Туй лято, точно на тая полята тука, се запознаха Марийка и Данчо и на, обикнаха си се и искат да се `земат. Как да им кажеш „Няма пари, деца, оставете я таз работа за догодина.” Сърце – можеш ли да го спреш? Пък не може то тъй, трябва да поканиш роднините, да ги нагостиш нещо, да не се посрамваш... Ама – на. Виж какво има в чиниите. Лук! А не някое печено прасенце, да речеш, нещо мръвка, туй-онуй... На туй май вие, гражданите, му викате „компромис”...
- А, чичо Асане, - започнах аз, чувствайки се вече някак свойски на това място, - много си е вкусно даже! Пък и виж – всички се забавляват. Това е най-важното, нали?
- Какво да ти кажа, синко... Зависи от `де го гледаш. При нас – цял живот тъй е било, немотия. Тъй и ще бъде. Но за децата... за тях човек иска най-доброто. На мен и туй, дето имаме тук, някак ми стига. Стигат ми звездите вечер, особено през лятото. Стига ми свободата, дето я имаме. Родът, дето обикаля с нас с каруците из чукарите. Ние, синко, тъй си изкарваме хляба, не като вас, гражданите. Обикаляме с каруците из балканите и някак свързваме двата края. Дали билки ще берем, дали гъби ще намираме, дали дърва ще сечем, няма значение. Не се боим от труда. Не ни е срам от туй, което сме. Ей-тъй шест деца съм отгледал! Шест! Колко от твоите хора, дето живеят в лъскави къщи, могат да се похвалят с такова богатство?
- Какво говориш! – възкликнах. – Та ти си истински герой! Това е подвиг в тези тежки времена...
- Тежки времена ли? – иронично се усмихна той. – То кога е нямало тежки времена, момчето ми? Ако чакаме те да отминат, за да живеем, никога няма да дочакаме туй време... И, знаеш ли, човек може и с много малко да живее... ако има с кого да го сподели...
Замълча. Огънят до нас пропукваше, докато дънерите се разпалваха. Умълчах се и аз, дъвчейки последната хапка от питата, печена в жива жарава. Около нас пирът продължаваше и като че ли никой друг не беше дочул думите ни. Разговорът беше останал, по мъжки, само между нас двамата, хвърляйки ни в дълбок размисъл. Но като че ли всеки мислеше за своите си проблеми...
За момент се заслушах по-сериозно в музиката и потънах в ритъма – някак балкански и ориенталски едновременно – който пулсираше и нажежаваше въздуха наоколо, пробуждайки в кръвта ми спомени, вероятно принадлежали на дедите ми, които номадски са пътували през света и са нощували до огньовете под шапката на звездното небе...
- Е, аз май ще трябва да тръгвам... – казах по някое време и се изправих. - И благодаря за невероятната вечеря!
- За нас беше удоволствие да те приемем на софрата си – усмихна се Асан и се изправи, заставайки до мен. – А сега да видим де се е забутало возилото ти...
Не дойде само той. Из гората вървяхме аз, Асан, както и почти цялата група празнуващи. Вдигахме такава глъчка, че със сигурност сме прогонили всички диви животни на няколко километра околовръст... Дори и булката беше с нас. Пазеше роклята си от шубраците и не спираше да се усмихва. Изглеждаше щастлива, истински щастлива...
Стигнахме до колата, която самотно ме чакаше на тесния балкански път. Разбрахме се аз да се кача зад волана, те да бутат, пък дано да излезе от трапа и да потегли по живо, по здраво. Докато се настанявах на седалката, в ума ми се опитваха да се подредят новите мисли и емоции. Не можех да проумея как тук, в пущинака, срещнах хора.Които празнуваха, далеч от оковите на обществото и от налаганите предразсъдъци. Как така живееха – номадски в ХХІ век...
И как бяха намерили решение да съберат на сватба, без пари, роднините и приятелите си – на поляната, на която влюбените са се запознали, та да ги почерпят скромно в името на любовта на децата си, да вдигнат олелия чак до звездите и да прогонят студа с огън и ритъм. И не, че кризата не ги беше погнала и тях... По небцето ми още бе полепнал вкусът от печения лук и огнената пита... Но те знаеха магията – човек може и с малко... стига да има с кого да го сподели... Колата ми се разтресе и това прекъсна потока на мислите ми. Всички бутаха. Дори и Мария буташе. Двигателят немощно изхърка и след миг автомобилът се озова отново на шосето, готов да потегли и да ме отведе в урбанизирания кошмар, в който живеех. Там, където ме очакваха хиляди задължения и никаква свобода. Никакви звезди... Там, където не знаех дори как да захвана репортажа си и как да го напиша за понеделник. До преди малко бях ОК с всички тези неща. Някак си се бях примирил и ги бях приел за част от нормалното ежедневие. Но сега...
В огледалото за задно виждаха наблюдавах как групата се отдалечава от колата. Пуснах стъклото на вратата и им помахах за сбогом. Сбогом... вероятно никога повече нямаше да ги видя, нали?...Дали пък да не представя кризата днес през техните очи? Една различна гледна точка, тотално разтърсваща мнението на мнозинството днес, при условие, че в големите градове най-голямата обида все още е „селянин”... Може би си струва да помисля сериозновърху този вариант...Продължавах да гледам назад. Последното нещо, което видях, преди колата да свие по пътя и да излезе от гората, беше Мария. Бяха очите й – грейнали като звездици...
И точно тогава започнах да съжалявам... да съжалявам себе си...
Яница ХРИСТОВА
