неделя, 27 юли 2014 г.

Безсъние

Градът не спи в четири часа.
Притихнал е в очакване.
И брои – безсънници...
В тишината му отеква
кашлица на стар пушач,
а подозрителни фарове
свиват зад ъгъла...
От някъде се чува детски плач,
а влюбена двойка
 се целува на улицата...
Градът не спи в четири часа.
В очакване на утрото.
Звездите се губят
в натежалия въздух,
в умореното очакване на чудото...
загубило се някъде сред ежедневието,
потънало в прах
и стари фасове от цигари...

Градът се простира отвъд прозореца ми,
нахлува в стаята с бледи отражения.
Защото не спя в четири часа...
Броя собствените си безсъници,
подреждам мечтите си по лавицата
и прилежно избърсвам праха,
натрупал се по тях...

Нощ след нощ.

Будуваме. 

Яница ХРИСТОВА 

четвъртък, 24 юли 2014 г.

Себастиан



На Б. –
защото превърна един сив ден в мечтание


Когато те открия, Себастиан,
обещавам да се омъжа за теб!
Да те последвам в безкрайната морска шир,
вечер да прокарвам пръсти през косата ти
и да ти шептя, че те обичам, докато заспиш...
Когато те открия, Себастиан,
ще метна раницата си на гръб и ще тръгна –
да преследвам хоризонта,
да търсим къде слънцето целува земята
преди да потъне в обятията на залеза...
Там, Себастиан, ще си направим дом
и ще ни е винаги топло... винаги...
Дори когато забушуват бури
и настъпи онази зима,
която попарва надеждите
и вплита бели нишки в косите,
и забулва с воал очите,
и светът става нереален, сив, стареещ...
Дори и тогава ще ни е топло, Себастиан,
защото ще съм сплела пръстите на ръцете си с твоите...

Когато те открия, Себастиан,
ще бъда най-щастливото момиче на света!
Защото ще знам, че си истински,
че не си просто... мечта...

Яница ХРИСТОВА 


понеделник, 2 юни 2014 г.

Другата страна на безплатните учебници


И сега какво? 
Раздават в училищата безплатни учебници за най-малките, които, по подразбиране, са си още деца, колкото и да ги възпитават да бъдат внимателни и отговорни. Идеята е, че тези учебници са в помощ на родителите, облекчавайки бюджета им. 
Но ако нещо се случи с даден учебник през годината... 
същите тези родители трябва да го възстановят - с пари от собствения си джоб, които, ще се изненадате, ама не са никак малко!
Иначе детето им няма да завърши... 
Това през последните няколко дни ми звучи като... изнудване! 
Все пак говорим за деца - 7-13 годишни. Говорим за деца, които учат по тези учебници, носят ги в раниците си, пътуват с тях ежедневно... Деца, които понякога са разсеяни - забравят кое къде са оставили, склонни са неволно да разлеят нещо, неспособни са да се защитят, ако някой е решил да им открадне каквото и да било... 
И говорим за учебници, които струват от порядъка на 15-20 лева единия! 
И къде отива ползата за клетия родител? Спестил в началото на учебната година 100-200 лева и изненадан в края на същата, че трябва все пак да "възстановява" поне част от тази сума, а не дай си Боже - и цялата... Да даде пари за нещо, което дори няма да задържи - защото то реално вече е изчезнало. Учебникът е бил я загубен, я откраднат, я унищожен... Но родителят трябва да го върне на училището, независимо от всичко: или като предостави нов учебник, или като плати глоба, в размер на утроената му цена, пък нищо, че учебникът вероятно така или иначе не е бил чисто нов. Тоест - да даде едни пари и да не ги види повече. За да продължи системата да функционира така и следващата година. И по следващата... 
Разбирам желанието на Министерството уж да помогне. По някакъв начин. Вероятно идеята в началото е била идеална. Вероятно за определен процент родители все още е. Но в един момент тази помощ все пак излиза твърде солена за обикновения човек, който едвам свързва двата края... 
Тук може би някой ще каже, че никой не е виновен, че има разсеяни деца, че единици са тези, на които се случва да търсят от къде да закупят, по подразбиране, "безплатните" учебници. Да, обаче ще се изумите, ако разберете колко много семейства са изправени пред този реален проблем. И със сигурност ще ви дожалее, когато погледнете в очите на майката в мига, в който научава колко пари трябва да отдели от месечната си заплата - ей-така, изненадващо и непредвидено; ще ви стане криво, когато тя не си позволи дори да възнегодува, защото знае, че така нищо няма да промени. Системата си е система. 
Какво? Може би има и друг вариант? В това време на криза вероятно за някои ще бъде истинско кощунство да се спомене предложението за създаване на по-евтини учебници, които да бъдат раздавани на дребосъците. Безвъзмездно. Евтин комплект, създаден специално за това, специално за тях. Обмислен правилно и функционално. Така че децата да го задържат след приключване на класа, да имат шанса да си преговорят през лятото, да не страдат от угризения, че са причинили неудобство на родителите си, изправяйки ги пред финансов проблем.
Защо не? Просто защо не се помисли върху това? 
Да, разбира се. Прави сте. Поглеждайки в по-мащабна перспектива - това наистина му е най-малкият проблем на образованието на най-малките... Пък и не само на тях.


Яница ХРИСТОВА 

петък, 16 май 2014 г.

Безкомпромисното време


Влиза днес един ученик в книжарницата. Гледам го - брадясал като стар революционер, извисил се с две глави над мене... Ама така е то - децата растат. Тръгна си. Разгръщам учебника му по български - в него: забравен опит за "автобиография". И какво се оказва - роден през... 1999 година. 9 години след мен. 9 години?!? Пък аз си мислех, че съм още мъничка... едва наскоро прекрачила отвъд пубертета. Пък то - какво излезе?! 9 години са страшно много! Толкова стара осъзнах, че съм /отново/, че ми стана твърде тъжно - подобно на бабите, които с умиление гледат порасналото си внуче, което е я абитуриент, я абсолвент, я вече се е оженило... пък те помнят как едно време са му сменяли пелените, как са му приготвяли палачинки на село и са го утешавали, след поредното ожулване на коляното от прекатуреното колело... И се питат - кога е минало това пусто време, кога са се вплели следите му в косите им и са се спуснали нишки в очите им, които отслабват с годините... 

Е, не че съм му сменяла пелените на тоя осмокласник - далеч не ме разбирайте погрешно... 
Просто възрастта не прощава на никого - дори и на 23-годишните... 
Осъзнаването пък колко бързо отлитат годините - още повече... 
И току забравиш за определен период цялата цикличност, от която, волно или не, си част, и се отпуснеш да си живееш живота... Се случва нещо - да ти припомни. За да осъзнаеш колко отговорен си за собственото си настояще. В което всеки миг отлита, помитайки нещо неповторимо след себе си... и ако не си го изживял, Мигът, както ти се е искало, си страшно прецакан и хиляда прераждания няма да ти стигнат, за да го компенсираш. 
И тази мисъл, странно, сякаш има силата да те освободи... и окрили... и да ти даде куража да бъдеш този, които искаш да си...

Яница ХРИСТОВА 

четвъртък, 15 май 2014 г.

Три фази дъждовно

Първа фаза: Оптимизъм. 
Започва да вали. Ти запазваш усмивката си и разгъваш чадъра. Звънът на капчиците по него те радва и ти носи приятна доза меланхолия. 
Втора фаза: Надежда. 
Дъждът се усилва. Вече не си усмихнат, но все пак си запазил доброто си настроение. Прескачаш локвите с почти акробатична точност и се надяваш да достигнеш в повече проценти сух до желаната дестинация. 
Трета фаза: Реализъм. 
Вън вече вилнее проливен дъжд. Мокър си до кости, косата е полепната по челото ти, а чантата ти е подгизнала. Сгъваш чадъра /който и без друго не помага/, мушваш го под рамо и продължаваш с напред с достолепна и горда походка...


Яница ХРИСТОВА 

четвъртък, 8 май 2014 г.

В търсене на Пушкин...

Сега ще ви разкажа една история за тази книга... Е, не точно за тази книга, но образно казано - за нея, да... 
Ще превъртя лентата с повече от 10 години назад. И така ще се озовем в онзи период, в който аз съм в пети клас. Боговете, които малко след това със сигурност полудяха, но това е съвсем друга история, ни бяха изпратили ангел, в лицето на младата, усмихната и невероятно добронамерена госпожа по български език, която пропътува, по незнайно какви стечения на съдбата, няколко десетки километра и се озова в дълбините на Балкана - място, обитавано в повечето случаи от типични смугли и мрачни балкански субекти, които хал хабер си нямат от литература и се интересуват от далеч по-злободневни неща от българския език... но и това е друга история...
Та именно тази госпожа /Станкова, на няма и 28 години тогава/ беше първия човек в този свят, който ми каза и често ми повтаряше, че имам "писателска мисъл", каквото и да означаваше това в математическия ми светоглед от този период... Но и това е друга история. 
Та... един ден тази прекрасна и слънчева жена, която винаги носеше със себе си цял арсенал от истории, които успяваха да усмирят дори и най-непослушните петокласници /а аз определено имах доста такива съученици/, ни разказа нещо, което дълги години наред аз помня. Но за съжаление - без достатъчно факти, за да открия сама първоизточника. Това, което съм запомнила, е че един руски автор /кой - не знам/ е написал... /какво - разказ ли, роман ли - не знам/, в който през една зимна буря няколко човешки съдби се вплитат завинаги и довеждат до венчавката на двама млади, които животът разделя, без да знаят кой за кого се е венчал. До един ден, когато... също двама млади се влюбват, но не могат да се увековечат любовта си, тъй като всеки от тях има тайна... И при разплитането на тайната се оказва, че именно те са били онези, двамата, които са се венчали в онази зимна буря... Ех, че невероятна история! Която години наред ме гложди и не ми дава мира. Но как се търси подобно нещо? На какво трябваше да стъпя, за да го намеря? И всеки път, сещайки се за нея, страшно много се ядосвах на себе си. 
До един ден... Студен. Зимен. Тази година. Когато с Bogdana - колежка от магистратурата - около два часа си бъбрихме в студа в подлеза на Софийски за какво ли не. Накрая премръзнахме, но със сигурност си заслужаваше. И по някое време тя каза "А! Като в повестта на Пушкин..." и ми разказа това, което и аз ви разказах малко по-горе, а въобще не сме говорили за тази история. Тогава усетих как нещо в основите на тази Вселена се пропуква - винаги така се случва, когато през съзнанието ми за миг препусне мисълта, че няма нищо случайно... 
И така - вече, след почти 10 години, аз знаех какво търся. Пушкин. Повест на Пушкин. "Стихии" или нещо подобно"... 
И започна голямото Търсене. Знаете ли колко трудно се оказа да се намери ясна библиография на Пушкин? Онлайн? Още повече, че голяма част от нещата не се преиздават от доста години... 
В крайна сметка разбрах че търся "Виелица". Остана ми само да я намеря... 
И днес, ето в тази прекрасна книга, която е по-голяма с повече от десетилетие от мен, има какво ли не! От скици, които е правил самия автор, до портрети и обяснения за негови близки приятели, снимки, бележки... С твърди корици е. Прекрасна. Чисто нова сигурно би погълнала поне 10% от заплатата ми /от което следват поне два извода - че заплатата ми не е чак толкова висока и че книгите са прекалено скъпи за стандарта ни/, а нямаше да бъде с по-добро качество.Беше опакована в целофан. Не знаех какво е съдържанието й точно. Но чувствах онова - което показва, че няма нищо случайно... 
Не знам как точно си представях, че ще са написани тези "Виелици"... Но знам, че с това чувство на адреналин, което ме връхлетя, могат да се похвалят само екстремните спортисти - онези, спускащи се с канукаяк из речни бързеи сред скалите, скачащите с бънджи през мостовете или спускащите се сред синевата с делтапланери...

Яница ХРИСТОВА 

петък, 2 май 2014 г.

Свободните следобеди



Липсват ми дългите следобеди на свобода...
Когато ленивата слънчева светлина се прокрадваше в стаята и оставяше следи, пречупени през завесите, по стената над бюрото ми. Липсват ми дори прашинките, които танцуваха с блещукане под тези следобедни лъчи, докато аз седях, сгушена с книгата между завивките и наум препусках през хиляди непознати светове... 
Тогава всичко бе възможно. Тогава го имаше онова заветно Утре, което щеше да е по-добро от Днес, тъй като имаше в себе си стотици неизследвани възможности. Тогава беше лесно да си оптимист. Да пуснеш детската си вяра, неопитомена още, да тича напред и да вярва в чудеса. Да ги търси и да ги открива в изненадващо малки неща... 
Да бъдеш приятел също беше лесно тогава. Просто откриваш някой, със същия блясък като твоя в очите, със същата вяра в същите чудеса. Със същите лениви следобеди, в които не ви остава нищо друго, освен да ги запълните със смях. И спомени. Защото тогава беше лесно да си истински. Без преструвки. Без превземки. Без задна мисъл и без план за утре. Защото то, Утре, така или иначе щеше да дойде и със сигурност щеше да бъде по-добро...
И то дойде. Но нас вече ни нямаше. Разрушиха се свободните дълги следобеди, изпълнени с магия. Погълна ги тихият враг на Доброто Утре: Ежедневието. В което залезът вече не идва след дълъг следобед, който оставя следи и сенки по стената в стаята ми. Сега просто слънцето залязва. Дори не виждам как. И само понякога все още танцуват прашинки, уловени от заблуден слънчев лъч... и само тогава, в далечен и забравен детски спомен, проехтява смях...


Яница ХРИСТОВА