Ръката на времето

            Беше краят на септември. Небето бе притъмняло и предвещаваше буря. А аз стоях до езерото извън града, захвърлил колелото си върху изсъхналата трева на поляната. Вятърът шумеше в златистите листа на дървото над мен и преминаваше покрай ушите ми като шепот на отдавна забравени богове.

            Хвърлях камъчета във водата и унило гледах как потъват в безкрайната водна шир. Не знам колко точно съм стоял там. Когато човек се самосъжалява, губи представа за времето…

            Но първо, как можах да забравя, трябва да ви се представя! Казват ми Алекс (от Александър, сещате се). На дванадесет години съм. Чудна възраст, няма що! И може би си мислите, че няма за какво толкова да се тревожа на тези години. Е, може би щяхте да бъдете прави, ако баща ми не беше астрофизик…

            По принцип – нищо страшно и лошо няма в астрофизиката. Стоиш си вечер в тихата обсерватория, гледаш си звездите, чертаеш карти, похапваш от печените картофи, дето жена ти ти ги е оставила до телескопа. Идилия!

            Идилия беше. До преди няколко седмици.

            В средата на август баща ми завърши научните проекти, по които работеше от години насам. На каква тема бяха – не мога да кажа със сигурност, защото винаги, когато надзъртах в книжата му, срещах прекалено дълги и трудни думи (но май беше нещо свързано лунното сияние). И, горд, замина за Тулуза да защити труда си на престижна международна конференция.

            Върна се у дома като болен. С едни ей-такива големи очи. Не спеше, не ядеше, само стоеше и зяпаше през този проклет телескоп!

            Чул от някакви естонки, че по последни наблюдения се очаква нещо много страховито в края на годината. Нещо, което можело да предизвика края на света…

            Да, като чух това и аз се сетих за календара на маите. Толкова шум покрай него се вдигна… Календар, писан преди стотици години, свършва мистично на 21 декември 2012 година. Апокалипсис! Дрън-дрън… Никога не съм вярвал на тези неща. Ехо, хора, на кого му трябва вечен календар?! Колко дълго трае вечността? Може ли да се измери през призмата на един обикновен човешки живот?! Маите са живели преди векове, дори и да са искали да направят календар, който да обхване цялото време на света, все в един момент ще да им е писнало и ще са си казала „О, я да спрем до тук...”, чиста случайност е, че краят се е оказал точно на тази дата в тази година…

             Упорито (с цялата упоритост, на която е способно само едно дванадесет годишно момче) вярвах в тази си теория. Но, уви, тук въобще не става дума за нея…

            Естонките разказали на баща ми, че в края на декември планетите от Слънчевата система ще се подредят в една линия, една зад друга. Уникално явление, което не се е случвало никога преди… И което вероятно ще доведе до катаклизъм. До сблъсък на гравитации. До момент, в който големите планети засмукват в орбитите си малките. До момент, в който животът, познат такъв, какъвто е сега, става невъзможен… Защото Земята е… малка планета, в сравнение с Юпитер например – истински гигант!

            В продължение на месец татко всяка вечер дебнеше за знаци в обсерваторията, а мама разочаровано изнасяше непокътнатите му печени картофи на сутринта и го завиваше, заспал над голям тефтер с уравнения…

            И така до снощи. Когато баща ми влетя в хола, показвайки изписаните листи с числа. „Истина е! Истина е! Това е краят!” – каза с глас, издигнат до фалцет, след което безсилно се строполи на дивана, а мама изтича за валериан…

            Не мигнах цяла нощ и сега главата ми тежи, като че е от олово. Чувствам се… ограбен. Обречен. И в същото време имам чувството, че на раменете ми лежи целият свят, който очаква нещо от мен… А аз стоя тук, объркан, сред хиляди думи и въпроси… Защото вече знам, че никога няма да порасна, няма да шофирам, няма да уча в колеж, няма да целуна момиче… И това ме ядосва! Защо?! Защо трябва да идва краят на света точно сега?! Не може ли да изчака още 90 години примерно?! Може би когато си на 102 по-лесно приемаш подобна информация... 

            Както и да е.

            Взех още едно камъче и го хвърлих в езерото. То образува няколко концентрични кръга и потъна във водата. Погълнато от гравитацията… Гравитация… онази невидима сила, благодарение на която и ние сме приковани към Земята и не отлитаме в космоса… А ето какво може би ни очаква: Безтегловност. Полет. Без кислород. Вечен мрак…

            Ядосан на гравитацията и на цялата Слънчева система, метнах цяла шепа камъни във водата и гневно станах, изпълнен с решимостта да тръгвам вече към града. Когато се изправих, го видях… Стоял е зад мен през цялото време!

            Тръпки ме побиха. Този тип изглеждаше странно. Беше младеж без обувки. Със сребриста раница на гръб. С черно трико, което го покриваше от ходилата до шията. Първо реших, че е някакъв ненормалник, който причаква хора извън града и… Но после се вгледах в него. Приличаше на татко, макар че имаше волева брадичка като мама… Усмихна ми се.

             - Здравей, Алекс! – каза. Ужас! Знаеше и името ми!

            - Ъ-ъ-ъ… Кой си ти? – попитах аз. Глупаво, нали? Знаех си, че трябва просто да избягам. Но… имаше нещо, което ме задържаше там. Може би не беше просто любопитство...

            - Землянин съм. Тоест бях. – засмя се непознатият. – Идвам от друго време. И… знам за какво се тревожиш…

            - Ха! Силно се съмнявам… - надменно отговорих и тръгнах към зарязаното си колело.

            - Трябва да поговорим! – настоя той и препречи пътя ми.

            - Мама ме е учила да не говоря с непознати! – отвърнах и ядосано свих ръце в юмруци.

            - Колко хубаво тогава, че не съм непознат! – ведро отвърна странникът и се приближи до брега на езерото, коленичи и подхвърли няколко камъчета във водата. Гледах го недоумяващо. И откривах познати движения в маниерите му, дори и в тембъра на гласа му, макар да бях сигурен, че не съм го виждал никога преди.

            - Познаваме ли се? – колебливо попитах и се върнах крачка назад, сядайки до него на брега.

            - Дори нещо повече от това… - отвърна той и се отпусна в меката есенна трева. – С времето ще разбереш… - след тези думи се вгледа тревожно в джаджата, която висеше на китката му. Приличаше на часовник, но с голям циферблат, по който премигваха неясни руни, осветени в червено. – Но сега всяка секунда е важна! Алекс… - въздъхна и се загледа напред към хоризонта, обрамчен от езеро и от гора. – Колко бързо се променя светът, нали?

            - Така е… - кимнах в отговор и въздъхнах и аз. Като него.

            - Когато дойде краят на този свят, ти не бива да се боиш! – аз опулих очи невярващо, а той се обърна към мен и постави ръка на рамото ми. – Има и други светове, освен този. Просто трябва да си смел! Да бъдеш смел през цялото време! И, моля те, повярвай ми, трябва да направиш това, което ще ти кажа сега!

            Непознатият измъкна сребърен цилиндър от раницата си, от който изпаднаха няколко кадифени свитъка, изпъстрени със странни схеми и чертежи, които определено не разбирах (а и никога не съм обичал математиката, ако трябва да си призная…)

            - Това е схема на евакуационна капсула. Когато планетата остане без гравитация, подобно устройство може безпрепятствено да напусне орбитата й и да се устреми към по-добро място, далеч във Вселената. Схемата е разработена от други цивилизации, по-напреднали от нас. Благодарение на тях и сега аз съм тук. Те искат да ни помогнат, Алекс, искат да оцелеем и да видим най-доброто от Вселената! Защото ние, земляните, сме малки, Алекс, ние сме най-младата цивилизация в тази галактика. В сравнение с тях сме като пеленачета!

            - Други цивилизации ли? – възкликнах аз. – Като марсианците ли?!

            - Да – засмя се той. – Но и не само. Не сме сами в космоса, дете, и никога не сме били… А ако ми повярваш сега, човечеството има шанс да направи първата стъпка в прохождането си и в навлизането си в неподозирани галактики! Има шанс да види чудеса и да участва в интерцивилизационна коалиция, базирана на мир, хармония и любов между видовете. Може да живее на друга планета, много различна от нашата, но пък уютна по свой начин. Хората могат да изградят нов дом за себе си и за децата си…

            - И… какво се очаква от мен? – не вложих нищо в този въпрос. Дори не бях наясно дали му вярвам или не. Звучеше ми леко като откачалка, но пък част от мен… се питаше защо пък не? (може би това беше онази част, застанала на ръба на отчаянието и вкопчена стремглаво в желанието да оцелее и да изживее живота си…)

            - Алекс, ти трябва да вземеш тази схема. И… да я покажеш първо на баща си. Знам, че сега си много разстроен и ядосан, защото си мислиш, че светът се е обединил срещу теб. Но не е така.  Още си много малък, но с времето ще разбереш… дори и да беше по-стар, дори да беше на 102, пак щеше да си изплашен, дори и повече от сега. Като баща ти… той много се бои за теб, за себе си, за семейството, за всички! Ти трябва да го успокоиш… и да му вдъхнеш вяра и сили… и след това той ще знае какво да стори. Ще се свърже с медиите, ще намери техници, ще… стане герой! И ти! И ти ще бъдеш герой! Но това зависи от теб, само от теб… Ако ти се провалиш, ние… сме обречени…

            - Но… но… ще ме помислят за луд! Едно хлапе, което се размотава с някакви си чертежи и разправя наляво и надясно, че някакъв перко в трико му е донесъл просветление от марсианците! - Да, знам, че думите ми са прозвучали грубо и че сигурно съм го засегнал, но… бях много изплашен, страхът заседна в гърлото ми като буца.

            - Не крия, че ще има много неверници, но… в много моменти от живота е така. Не обръщай внимание на думите им! Просто прави най-доброто, на което си способен!

            - И… всички ще оцелеят?

            - Алекс… ти си просто човек, не забравяй… И те съветвам от сега да спреш да мислиш по този начин, защото, вярвай ми, с времето чувството на вина не намалява. Напротив. Ти си просто едно момче на дванадесет години, не си супергерой. Ще оцелеят тези, които те послушат, но вземат живота си в свои ръце!

            - О… - непознатият имаше право и все пак се почувствах много тъжно и някак много отговорен към бъдещето.  Мислите ми бяха объркани. Повече от объркани. Блъскаха се едва в друга и се отричаха взаимно. Имах усещането, че мозъкът ми започва да пари  и ще избухне всеки момент…

            - Знам какво ти се върти в главата... Но нищо не губиш. Помисли. Ако се окаже, че греша, Земята просто ще бъде погълната от Юпитер или от Сатурн. И това е. Това ще бъде краят й. Краят на човечеството. Никой няма да помни думите ти, за никого няма да има значение. Но ако съм прав… тогава има шанс. Има надежда…

            Протегна свитъците към мен. Аз ги гледах объркано и колебливо няколко секунди. После плахо ги поех и се взрях в очите му. Лешникови. Като моите…

            - Защо аз?! Защо избрахте точно мен за тази задача?! Та аз съм само едно хлапе…

            - Децата са по-отворени към новите идеи, Алекс. А и, ако трябва да съм честен, са по-смели от възрастните…

            - По-безразсъдни искаш да кажеш…

            - Извъртай го както искаш – засмя се той. – Смисълът няма да избяга… А и… има още нещо. – Лицето му стана сериозно. – Аз те познавам. Знам на какво си способен. Знам как мислиш. Знам от какво се боиш. Знам, че нищо няма да те спре, ако ми повярваш. А аз знам, че ти ще ми повярваш, защото завися от това и без теб и мен няма да ме има…

            - Как може да си толкова уверен в мен, когато аз самият нямам вяра на себе си?! – възкликнах аз, по-скоро обиден, от колкото ядосан или обнадежден. Но в този момент онова, което приличаше на часовник, нададе пронизителен звук и руните запремигваха като светкавици по дисплея. Непознатият се изправи и ми подаде ръка. А аз се загледах в нея и тогава чух гласа му за последен път…

            - Вярвам ти, защото ти си част от мен, аз съм част от теб. Ти си аз. Аз съм ти. Но идвам от бъдещето… - Усмихваше се. И тогава нещо вътре в мен трепна. Разпознах се в очите му, в сериозното изражение като на татко и във волевата брадичка на мама. Ахнах. И не можех да откъсна очи от дланта му, от ръката, подаде ми през времето и пространството. Моята ръка… Поех я и се изправих. Усмихнах се и понечих да кажа толкова много неща…

            Но той (тоест моето пораснало аз) се стопи във въздуха и остави само спомена за случилото се. И думите, които отекваха в съзнанието ми. И онзи свитък, в който болезнено бях вкопчил пръстите си.

            Нямах повече време за губене. Яхнах колелото и запрепусках към града. Облаците, които обещаваха буря, изпълниха обещанието си. Капките бяха студени и тежки и жулеха лицето ми. Но аз карах. Почти бях останал без дъх. Но не спирах. Усещах свитъка до сърцето си. Усещах топлината и тежестта му.  Усещах силата и смелостта, която ми носеше… и вярата, че аз съм землянинът, избраният, че аз ще успея да изпълня мисията си!... И ще изживея живота си! И… някой ден сигурно ще уча в нещо като космически колеж и, вероятно, ще целуна момиче…

 Яница ХРИСТОВА 

П.С.: Разказът участва в конкурса "Когато хората пораснаха" на Марсианско общество - България, 2012 година. 

Достигна до номинациите.

В деня преди Края на света

Този път ще бъде без ирония, обещавам (докато една от най-предъвкваните теми през последните години все още не е отминала. И е актуална - поне до утре (21.12.12 - бел.авт.). И до следващия слух за Апокалипсис...)

Краят на света...
Ще върна първо времето назад. На около 14 години съм. Никой, по него време, не споменаваше маите или утрешната дата. Но тогава за пръв път осъзнах, че аз живея на края на света... Мястото, където е домът ми. Истинският. Там, където съм отраснала и съм се превърнала в човек. В човека, който съм. Мястото, където времето все едно спира и на пръв поглед нищо не се случва, а светът, там някъде, продължава да се върти... Едно местенце (в Стара планина), което притежава най-сияйните звезди, сигурна съм! А когато небето нощем е ясно, се вижда дори и Млечният път (о,никак не се шегувам!) Тук често няма обхват, няма Интернет, няма шумотевица и онова странно градско чувство, че както си вървиш по тротоара, някой забързан закъсняващ ще те сръга с лакът между ребрата и ще те остави без дъх... Не. Тук можеш да останеш сам с мислите си, със себе си... И тогава, на 14, като един истински тийнейджър, понякога се дразнех на всичко това: на тишината, на спокойствието... За това е толкова хубаво, че този период, пубертетът, отминава. И след като отмине - вече знаеш кой си и какво е от значение всъщност... И промяната, преходът, се случва неусетно... Да, също толкова неусетно, колкото е дошла мисълта ми, че, не, аз не живея на края на света, а в Началото му...
Оставете ги маите - те, милите, нямат вина за това, че някой си е решил, че те "това са искали да кажат". В една песен се пееше, че краят на света е нещо твърде лично. Лично е - за мен. И не, не ме кара да се чувствам изплашена и да се питам "Ами какво следва сега?!". Кара ме... да се чувствам... дете. У дома. Играещо по разни поляни, със слънчеви лъчи... И да се усмихвам! :)

Яница ХРИСТОВА 

Късче от коледния дух... :)

 Някой някога е казал, че трябва да бъдем с една степен по-добри, от колкото мислим, че е необходимо. Бъдете! (И не очаквайте да получите нещо в замяна от другиго. Направете го за себе си, подарете си го - за да си изпитате чувството, удовлетворението, споменът за човечността... Радостта. Собствената. Отразена в очите на някой друг... Чуждата. Отразена в собствените ви очи... ) 

  Бъдете благодарни! Има за какво - винаги, дори когато е най-трудно... Защото всяко дихание всъщност е благодарност. Че ни има. Че сме тук... Че държим живота (а и цялата си Вселена) в ръце... 

  Бъдете до хората, които ви правят щастливи, които ви носят уют и топлина, които изпълват дните ви със смисъл и съдържание. Бъдете до хората, които обичате. И не забравяйте, че когато някой ви обича - той е винаги с вас, независимо от разстоянието...

 И вярвайте... в малките чудеса, които се случват всеки ден и които правят живота ни такъв, какъвто е... 

 Щастлива Коледа! :)

Яница ХРИСТОВА

Един различен Дядо Коледа

Най-силното оръжие, с което разполагаме, това е нашето въображение. То не познава граници и забрани. За това сега ще ви помоля да освободите въображението си и да му позволите да ви разходи из тази статия – без всякакви задръжки.

Всички познаваме класическия образ на Дядо Коледа – едър мъж, с дълга бяла коса и брада, червен костюм и шапка с пухкава бяла папулка на края.

Но питали ли сте се как би изглеждал добрият старец в друго време, в друг стил?

ДЯДО КОЛЕДА – ХИПАР

Хипи движението възниква в САЩ през 60-те години на ХХ век. Характеризира се с разкрепостеност, свобода на духа и нравите. Стилът в облеклото е свободен, цветен и разчупващ всякакви норми.

            Сега си представете Дядо Коледа – познатият ни добър старец. Но сменете познатият му червен костюм с джинси, с черна риза на зелени тревички, наметната с  елек от кафяв велур. Нека не забравяме и задължителната лента на челото, която усмирява буйната му грива. Може би и едни слънчеви очила биха били добре, не мислите ли? В дясната ръка – хванал свита цигара от един не толкова законен растителен вид – което пък от своя страна обяснява винаги доброто му настроение. А лявата – гордо вдигнал напред в така популярния хипи пийс знак.

РОК ДЯДО КОЛЕДА

Началото на рок музиката се крие някъде в 50-те година на ХХ век. Черният цвят се е превърнал в официален цвят за всички рок фенове. Тук можете да откриете много кожа, много метал и уникални комбинации и елементи  в облеклото.

Сега си представете Дядо Коледа… Нахлузете му едни кожени гащи, свалете палтото му и го заменете с червена карирана риза (примерно). Прибавете едно кожено яке, а от колана му – нека висят всякакви метални дрънкулки. Естествено – от пухкавата му коледна шапка отдавна не е останала и следа, за това пък е заменена с лъскава черна каска. Пуснете всички елени на свобода и прибавете към картинката един мощен мотор. Сега си представете Дядо Коледа – как препуска в коледната нощ и раздава подаръци, а зад него двигателят изписва с мръсна газ добре познатото „Merry Christmas” …

ПОП ФОЛК ДЯДО КОЛЕДА

Поп фолкът, известен още като чалга, възниква в територията на нашата родина някъде през 90-те години на отминалия век. Характеризира се с горещи ритми, често – с оскъдно облекло и голяма доза екстравагантност.

            Сега си представете Дядо Коледа… представете си го като поп фолк фурия. Свалете червения костюм, прибавете оскъден тоалет, обсипан с пайети и маниста. Обуйте го с ботуши – за предпочитане на висок ток… Около шията му прекарайте един лъскав коледен гирлянд. Но нещо липсва?... Косата и брадата изглеждат скучно така. Я по-добре да ги поскъсим… и да ги изрусим – русото е класика в бранша… О! Чакайте – не ви ли заприлича на някого така?!… 

Яница ХРИСТОВА 

(материалът е писан за в."FaceNews" - коледен брой, 2011 година) 

Извън пространството...

Знам. Знам още от началото на първи курс, че заради положението на Велико Търново, тук елементарните понятия от географията и физиката не важат. На горе - на долу, близко - далеч... Не бива да вярваш само на очите си (защото после краката ти ще ти бъдат много сърдити, заради реалния път, който ще ги принудиш да изминат...)
Обаче... не съм предполагала, че точно когато съм в четвърти курс (притръпнала вече към търновската действителност), ще бъда изправена пред тежката житейска дилема да не знам къде съм и на къде да поема, да се лутам поне 15 минути по разни асансьори, стълби и коридори, всеки път да се озовавам на различно място и да съм в безизходица почти на косъм до изхода - всеки път, на ръба на отчаянието (в един момент определено бях!)... Така е... Момчето от рецепцията вярно ме предупреди, ама пуста придобита болярскоуниверситетска увереност - не му повярвах... После - аз нямах думи, а той беше видимо развеселен!
Мисля, че това може да се случи само тук - град със собствена история, собствен дух, собствено време, че дори и собствено пространство, пред което и най-добрият компас е безсилен...

 Яница ХРИСТОВА 

Пеперудени строежи

Всички ние сме минавали (и минаваме) покрай стоежи доста често (понякога по-често, от колкото ни се иска дори). Машините обикновено са големи, стаховити, сиви, прашни и шумни. Клиширано, познато и твивиално  е това като гледка и именно за това го приемаме за нещо нормално…

И за това тази пеперудено-оптимистична машина ме изуми! Не знам чия е, не знам на кого принадлежи идеята, но бих искала сърдечно да го поздравя! Защото това цветно чудо носи след себе си добро настроение – кара те спонтанно да се усмихнеш, колкото натоварен или еднообразен да е бил денят ти…

И доказва, напук на популярните твърдения (че дреболиите около нас са без значение), че животът може да е цветен, щур и прекрасен… стига сам да пожелаеш да си го направиш такъв!...

Яница ХРИСТОВА

Може би тогава...

Преди да затворим някого в рамките на собствените си ограничения и разбирания за света, дали първо да не го опознаем? Ей-така, за разнообразие този път... Без оправданието, че го познаваме от години, без констатацията, че го виждаме ежедневно и че това е напълно достатъчно. Защото не е. Никога не е...(Уверявам се всеки ден!)
И може би тогава ще сме малко по-смирени, по-добри, загърбили гнева и идеята, че все "някой друг ни е виновен"... И може би ще бъдем малко по-човечни. По-... хора...

 Яница ХРИСТОВА 

Три почти разказани истории

№1: Една вечер (скоро, дали не беше някой от отминалите вторници?), когато се прибирах, в автобуса пуснаха музика. Но, за разлика от популярните и лансирани навсякъде хитове днес, музиката беше българска... Народна. Бих казала дори – сватбарска. Беше хоро, а докато стигна до моята спирка – и още едно. Живи. Игриви. Изпълнени с динамика и притихнали, неизречени думи. Наши си. Типично наши си. Български…

И почувствах едно такова умиление… Все едно някои дойде до мен да ме шамароса, за да ме изкара от монотонния унес на ежедневието (в което всички попадаме, търчейки по какви ли не задачи) и в същото време да ми прошепне до ухото: „Как се чувстваш? Не си ли горда, че си тук, че си част от всичко това?”…

И… слязох от автобуса. Доволна. Щастлива, че съм попътувала… към себе си…

№2: Оставаме на музикална тематика.

Докато все още беше топло, в парка възрастен мъж свиреше на тромпет (почти съм сигурна, че точно тромпет си беше), за да препечели някоя-друга (изпросена - не, по-скоро спечелена с талант) от забързаните минувачи стотинка. Огласяше целия парк. Една събота прекарах почти час там само за да го слушам. Успяваше някак много виртуозно да превърне много популярни мелодии в джаз вариант – включително и „Хакуна Матата” от „Цар Лъв” и “Can you feel the love tonight” на Елтън Джон. Вълшебно!

И колкото ми беше хубаво да го слушам, толкова ми беше и тъжно… заради самата ситуация.

Да. Понякога красотата (в случая – на музиката) носи и тъга…

№3: (История с автобус. Без автобус…)

Неделя. Във Велико Търново. Предколедно.

Свечерява се. Доста бързо. Но е нормално за този период от годината – нали декември е месецът с най-къси дни… Поглеждам си часовника – 17:01… и мигът, в който циферблатът констатира 17:02… светът се промени.

Нормалният и сив, есенно-зимен град, в който бях до този момент, изчезна. Появи се град от светлини – коледни, блещукащи, накацали по дървета, жици, стълбове… Носещи със себе си дух на очакване, нетърпение и красота – въпреки всичко сиво наоколо, въпреки всичко въобще…

И ако не знаех, че вече се е изтъркало с времето, бих казала, че по това време обикновено именно тази красота ни кара да бъдем с една степен по-добри (отколкото по принцип сме), защото се изпълваме с очакване за нещо добро… (а тази година – и въпреки „краят на света”, който напук на всички скептици се превърна в безкрайно очакване и обещаване на „ново начало”)… И ако се вгледаме по-внимателно, ще видим, че  всичко е свързано, нишката, която води от едното до другото, е много тънка…

Да. Но аз знам, че за това вече е говорено много пъти. За това и ще си замълча. Ще се кача на автобуса в 17:10 и ще си тръгна. Приятно изненадана, че част от коледната украса в града е различна в сравнение с тази, която беше предходните години…

Яница ХРИСТОВА

С детски стъпки

Днес гледах дете – на годинка и четири месеца (с коса с цвят на огън!), да тича из корпуса. Като пингвинче – да разпределя тежестта върху късите си крачета (допълнително затруднено от нещо, което страшно много приличаше на зелен скафандър – тематично зимно, и поне на пръв поглед топло, облекло за най-малките…). Страшен сладур!

Пада. Става. Вървя. Тича. Смя се. И като цяло – адски  много се забавлява! И всяка крачка – уверено-неуверена – беше лудо приключение!

А когато растем – сякаш забравяме… за силата точно на тези малки, обикновени стъпки… с които опознаваме света. Там. В началото. Тук. И сега. Сега. Когато ги приемаме за даденост… и най-тъжното е, че с годините напълно спираме да се забавляваме, вървейки ежедневно – все бързайки, все на някъде. С непоклатимата увереност, че просто можем… И това ни стига… 

Яница ХРИСТОВА 

Със собствен къс време на гърба…

От скоро усещам, че с любопитство се заглеждам в непознатите, с които се разминавам по пътя. Като най-любопитни са ми дрехите им… Не знам защо не съм обърнала внимание до сега и защо не ми е направило впечатление – може би защото в топлите сезони цари оскъдица на облекло – масово. Или пък просто съм била прекалено заета да мисля за нещо друго, по-належащо в този момент. Не знам…

            Не, не, не ме разбирайте погрешно – не обичам, когато подобен „оглед” се прави, за да се обсъждат и коментират околните като цяло, да се отправят критични забележки и цялостни преценки за визия и човечност, за да се лепят етикети „този е такъв”, а онзи – „онакъв”. Това е глупаво. И ограничаващо. Не. Тук става дума за нещо съвсем различно…

            Ние, все още млади днес, не се отличаваме много едни от други – вървим, облечени със сходни обувки, палта, шапки, блузи, дънки. Най-вече дънки. Все едно, че всички, излизайки от домовете си, сме се облекли с един и същ шаблон (наложен ни незнайно от кого – може би от моден диктатор, без грам чувство за хумор… или пък с прекалено много чувство за хумор) … Скучно е. Скучна гледка сме си, не мислите ли? Но ако плъзнем поглед малко по-настрани – към поколението, прехвърлило една определена възраст… То там е цялата палитра от многообразие на цветове, кройки, модели, на цялата история на модата през последните петдесетина години…

            Бабите са ми особено симпатични. Една определена група баби. Дали от меланхолия или от оскъдицата на днешните пенсии, бабите в края на есента вадят от гардеробите си старите си палта – вероятно точно тези, които са носили, когато са били на двадесет, тридесет, четиридесет години. И шапки – също. От тях струи усещане за дух и време, което е отминало. За цветове и кройки, които днес не са актуални (все още – но те тенденциите се въртят, така че нищо чудно догодина пък да не е така…) И всяка баба (дори когато са няколко накуп – видимо приятелки, на приблизително еднаква възраст, хванали се под ръка, които вървят, кретат, заедно по тротоара) е различна, носеща на раменете си своя собствен отрязък от време и стил. При възрастното поколение няма шаблон, няма стереотипност – годините са отмили необходимостта да се чувстваш като „част от стадото”. Вече си над тези неща. Останало ти е правото да бъдеш този, които си и то по начин, по който се чувстваш добре. В собствената си кожа. В любимото си палто, пък нищо че „не е по модата”…

            И определено не съм от хората, които „лепят етикети” на другите, но… Смятам, че това е много красиво… и много истинско, много… човешко…

            Яница ХРИСТОВА

Желания във Времето

След онзи съвършен миг на безвремие, Времето се опитва упорито да се върне в живота ми и това неминуемо оказва влияние на желанията ми в настоящия момент. И може би това не би било проблем, ако не исках толкова много неща наведнъж… :

- искам да завали вече първия сняг за тази зима и снежинките му да бъдат мокри и тежки; да вървя, да е нощ, да се прибирам…

- искам да е вече Коледа – да съм си вкъщи, да дават семейни филми по телевизията, да ми е топло, да гледам огъня в камината, да ям домашни сладки…

- искам да е пролет или по-скоро май, в края на май – след дъжд, когато въздухът е свеж и светлината се пречупва по един много специфичен и неописуем начин, а зеленото по тревата и листата на дърветата е неповторимо през никое друго време от годината…

- искам да е лято – да стоя боса по мокрия пясък, да слушам вълните, да е сутрин, да гледам как чайките се бият за парче от стар геврек, изпуснато от някакви руски туристи…

- искам да е есен – есен в разгара й, когато листата на дърветата са пожълтели, но не са опадали, когато не е студено, но не и топло, а е просто приятно хладно – перфектно за разходки…

- искам да съм си вкъщи – до гората, под звездите, в уютна тишина и спокойствие…

- искам да съм в Търново – където всичко е движение, динамика, надолу-нагоре, баири и камънаци…

- искам да съм там, където бях в началото на месеца – да откривам, да опознавам, да бъде приключение…

- искам да пътувам и да видя още стотици невиждани места…

- искам да съм с приятели – със стари приятели, с нови приятели, на места със спомени, на нови места…

- искам да върна времето назад и да изживея най-хубавите моменти отново…

- искам да съм пак дете – да вярвам, че всичко е просто, че всяка приказка има щастлив край, хората не могат да бъдат други, освен да са добри, а дните са съвършено безгрижни и свободни…

- искам да съм пак тийнейджър – да скитам по разни пътеки, поляни, гори, по разни пътища в разни градове, да се губя и да се намирам, да бъда влюбена за първи път…

- искам да съм в бъдещето – след като всичко е отминало, след като големите въпроси са получили отговорите си, искам да се видя и да видя как изглежда светът…

- искам да съм тук и да е сега – да бъда тази, която съм, да съм точно на 22, да живея своя си живот, с всеки миг от него – очакван, неочакван, неподозиран, мечтан или невероятен, да изживявам всеки миг… защото си е мой…

О, да – и в последно време искам да отида на самотен остров (добре, де – клиширано е – може и да не остров) – но да няма други хора, да няма шум, да няма задачи, ангажименти, планове, да нямам телефон, да нямам интернет. Да бъдем само аз и тишината. Ей-така, само за два дни. Та да мога да се наспя най-накрая! 

Яница ХРИСТОВА 

Вълшебният път на Книгата

            Здравейте. За тези от вас, скъпи читатели, които ме познавате, не е тайна, че уча книгоиздаване. Е, поне за повечето от вас. Другата част вероятно дори не помнят, че някога е ставало дума за това… А за всички останали: да. Уча книгоиздаване. И завършвам тази година…

            Обикновено тук някъде следват въпросите: „Ама какво учите всъщност?”, „То има ли още кой да чете?”, „И каква ще станеш, след като завършиш?”, „А?! Какво пък е това?!”… както и още много други, все в същия учудено-скептичен дух. Слушам ги от мига, в който реших за запиша тази специалност. ( и не – държа да отбележа – това не беше случаен избор, не беше и компромис за бъдещето ми. Живях с идеята две години, последните две години от гимназията – от момента, в който разбрах, че съществува подобна дисциплина. Мечтах. Борих се… и ето ме, сега съм тук – почти завършил (дай Боже) бакалавър!)

            А за тези, които все още се чудят „Защо, по дяволите, точно това си избрала, когато днес се говори само за спад на четенето и се предрича краят на Книгата?!”, ще кажа… че първо не вярвам в подобни  прогнози. А дори и да вярвах, това нищо не би променило. Защото Книгата е (тук вече се движа по много тънък лед, защото за книгите са давани стотици определения – класически, професионални, романтични, а и всеки си има по едно лично свое, което отговаря на разбиранията му…) кауза. Да. Книгата е кауза. А всяка кауза се нуждае от своите защитници, закрилници и, като цяло, рицари, които да се борят за нея и да я отстояват пред света. Мисля, че точно това са книгоиздателите. Рицари на словото. Още от Древността – ако направим една малка ретроспекция и минем през записването на йероглифите върху камък, през скрипториумите и създаването на свитъци от папирус и пергамент, през първите кодекси, калиграфски изписвани и украсявани като бижу за нечии богат дом, през Гутенберг и… стигнем чак до наши дни. Издателската, книгосъздаващата, работа винаги е била трудоемка и е криела своите колебания, страхове и тревоги. Но пък си е струвало. Книгите са оставили отпечатък във времето… А понякога дори самото време може да се измери с книги, не мислите ли?

            Но… преди да се превърнеш в рицар в днешно време, трябва да си запознат с пътя, по който преминава Книгата, за да се превърне в това, което е…

            Процесът е дълъг, доста по-дълъг, от колкото е самото краткотрайно изчитане на съдържанието от страниците й…

            Започва се с написването. Тук е необходимо да има автор – с идея, воля и търпение, за да седне и да създаде текст. Ако трябва да съм честна – трудно е. Трудно е да изкараш мислите и образите от главата си и да ги запечаташ върху белия лист. За това и първият етап е от изключителна важност: без автор –няма книга. След като вече е създаден, текстът поема на дълъг път и след изминаването му до край, няма да бъде това, което е бил в началото. Защото тук се намесва Редакторът. Важна, ключова фигура, в битието на Книгата. Неговата задача е да превърне в красив, съвършен лебед, дори и най-нескопосаното черно пате от нечий ръкопис. Освен богатата база от знания, редакторът трябва да има и желязна нервна система, защото често авторите стават доста агресивни, когато някой се опита да закачи творението им… След като редактирането и коригираните са преминали безаварийно, на преден план излиза художникът, дизайнерът – човекът, който ще създаде корицата. Той трябва да улови духа на книгата, да го пресъздаде в образ, който да се превърне в марка, емблема на съдържанието, но и да изкуши читателя, да му внуши, че наистина иска да прочете точно тази книга… Паралелно с тези етапи, се извършва и оформлението на самия текст – страниране, номериране („пагинация” ли беше терминът?) … Да, полиграфическото оформление е важно – то е признак за качеството и професионализма на издателството и ако се пренебрегне с лека ръка, може да се превърне в голям препъни камък, което… не е добре нито за бизнеса, нито за книжната кауза. След като сме готови до тук, продуктът може да премине на следващото ниво – отпечатването. Процесът е сложен – свързан с мастила, прехвърляне на образ от една плака на друга, отпечатване, сгъване на коли, изрязване, прикрепване към корицата на книжното тяло… Но след като приключи, Книгата е готова да поеме по книгоразпространителските канали и да достигне до крайния потребител, читателя…

            И може би точно тогава приключва мисията на Рицаря – Книгоиздател… тогава,  когато точната книга попадне в ръцете на точния читател. И той, читателят, се почувства свободен да тръгне на пътешествие в далечни, непознати светове, да потъне в собствената си душевност, да опознава непознатото. Чувства, че в лицето на Книгата ще открие приятел. Най-добрият приятел, който би могъл да бъде навсякъде, винаги и по всяко време…

            И докато я има тази магия, Книгата няма да загине (колкото и да им се иска на тези, които правят онези проучвания, които едва ли не граничат с мрачни екстрасенски предсказания ). Защото приятелството е магия. А приятелството между Книгата и Човека-Читател съществува от хилядолетия, ще го има и за напред, гарантирам! Или по-точно -  вярвам с цялата си душа… защото знам,  винаги ще има по някой рицар, който да извървява с любов ежедневно вълшебния път на Книгата и ще влага цялата си душа в името на каузата…

            И така…

            Предполагам, че още доста често занапред в живота ми ще се случва да ме питат „Книгоиздаване?! Ама какво сте учили всъщност?!”… И ще ме е страх да им кажа истината. Защото как да отговоря: „Учих се да бъда Рицар…”, като точно хората, които се осмеляват да зададат този повърхностен въпрос, въобще не биха ме разбрали за какво говоря…

 Яница ХРИСТОВА

Tiramisu

Не знаех почти нищо за сюжета, когато си купих билет за тази постановка. И се радвам, че беше така, защото това ми позволи да й се насладя без да имам предварителни очаквания. 

Корените на пиесата са полски – неин автор е Йоанна Овшанко. Сюжетът проследява моменти от ежедневието на седем млади, красиви и намахани дами, които работят заедно в рекламна агенция. Те са типични представителки на модерната и еманципирана жена, кариеристката, която се справя и сама в живота, борейки се за това, което иска.

Но… отвъд видимото има и нещо друго. Всяка от тях всъщност не е точно тази, за която се представя във фирмата – показното щастие и успехът в кариерата и любовта крият различни страхове и проблеми, които всяка героиня таи само дълбоко в себе си…

Впечатли ме и една метафора. За града. Който в един момент се приближава към тях, притиска ги и те няма къде да избягат, колкото и да се съпротивляват…

Провокативна, съвременна пиеса, която е хубаво всяка модерна жена днес да изгледа – поне веднъж. И да си направи една малка равносметка – лична, само за себе си…

Но може би обаче неизбежен за всички зрители е въпросът „Защо?!Защо точно тирамису?!” Е, ако се питате същото – ще разберете едва в последните мигове от постановката. Бъдете нащрек! 

Яница ХРИСТОВА 

Защо? Дали защото „традицията повелява”?! И що за „традиция” е тази?

Наскоро, по народопсихология, стана дума за това, че в България се наблюдава тенденция, която не се среща в никоя друга страна в Европа и като цяло в света –  в държави,  които се смятат за цивилизовани, съвременни, люлка на модерността…

            А именно – че у нас родителите се грижат за децата си и им помагат (с каквото могат) понякога дори и цял живот. Не мислят за себе си, лишават се от какво ли не, за да могат децата им да бъдат добре… Което в другите страни не се среща… И както каза преподавателят ни – в чужбина, когато детето навърши определена възраст, то става самостоятелно и независимо. Напуска дома. Работи. Издържа се. А ако изпадне в трудно положение – разбира се, родителите му биха му помогнали, но после то знае, че трябва да им се издължи. Помощта не е безвъзмездна. Тя се превръща в заем…

            Да, но това е идея, която трудно би се възприела по нашите географски ширини, а пък какво остава да се превърне в практика… У нас като че ли, според масовото разбиране, родителят и усилията, които той полага, се приемат за даденост, те са задължение, нещо, което се случва по подразбиране…

            И още нещо - тези дни пътувах в едно купе във влака с един много особен господин, който твърдо защитаваше идеята, че днес семействата отглеждат мързеливи деца, които не знаят какво е труд, свикват да получават всичко на готово и някой ден няма да се справят с истинския живот…

            Хм…

            Не, не съм съгласна, че днес се отглеждат мързеливи деца. Поне не и съзнателно. Не и с тази идея. Може би понякога грижите, обгрижването, са с няколко степени повече от необходимото. И това може да доведе до този страничен ефект… Но мотивите на родителите са железни – детето е ценност. Най-скъпото им. Най-голямото им постижение! И за това трябва да се щади, да се пази…

            Защото, ако в другите западни, източни и всякакви далечни знайни и незнайни модерни държави, хората градят кариери, трупат капитал или имоти, ходят по екскурзии и круизи, то у нас средностатистическия българин не разполага с всичко това… Неговата единствена опора е семейството. В името на което работи и се бори цял живот. И детето. Което се явява като олицетворение на собствените му несбъднати мечти... И надеждата. Че поне то ще успее да сбъдне своите…

            Но времето, в което живеем, никак не прави тази задача по-лека. За това и родителят се опитва да компенсира действителността. Дава от себе си. Раздава се. До последно…

            И това се е превърнало в традиция. В обща практика. Вкоренило се е в балканските ни разбирания… и се е превърнало в част от нас…

            Дали е лошо ли? Не знам… Може би е по-лошо, че се приема за нещо нормално… Но родителят не е виновен. Че се раздава. И детето не е виновно. Че не се противи. Проблемът се намира на друго място… и точно той трябва да се реши, ако искаме ние и собствените ни родители, а някой ден и собствените ни деца, да се почувстваме като европейци и да заживеем по европейски модел, но и с европейски стандарт…

Яница ХРИСТОВА 

1 ноември - Денят на будителите

Честит празник, народе!
Да, да - знам, че това за мнозина късметлии е просто един почивен ден от календара - благодат сред забързаното ни ежедневие. И знам, че днес националните празници не са това, което са били преди... И все пак защитавам идеята, че в дни като днешния трябва просто да си спомним - кои сме, към какви корени принадлежим, какъв път сме извървели, за да стигнем до тук - като българи, като народ...
Да, днес е Денят на народните будители. Защото дори и в най-мрачните периоди от историята ни, винаги е имало личности, които са носели светлина и просветление, знание, вяра и сила. Надежда. Която крепи духа... И това ни е спасило. През годините. През вековете.
Днес времето, в което ние живеем, не е толкова мрачно, признавам. Но не е и толкова светло, колкото може би трябва да е. Да речем, че е сиво. Сиво време, със сиви хора, със сиви проблеми, с изплъзващо се щастие и постоянна борба... И може би точно сивотата днес убива будителите. Будителите на ХХІ век, който живеят все по-трудно в света на масовия духовен свят, в свят, изпълнен с пиксели, със скъпи (от гледна точка на средната заплата) книги и култура, която все повече се превръща в елитарна (защото за един средностатистически българин, принуден да мисли първо за оцеляването и препитанието си, му е трудно да си я позволи - и като време, и като средства...)
Но... може би е крайно време да спрем да се надяваме, че ситуацията, в която живеем, ще се промени. И промяната ще дойде отвън. Не. Може би е време, крайно време, да осъзнаем, че сами трябва да се пробудим. Да отворим широко очи към света. И да направим живота си такъв, какъвто искаме да бъде...

 Яница ХРИСТОВА 

Lord of The Dance – една малка сбъдната мечта :)

          Не знам от къде да започна, защото имам чувството, че каквото и да кажа, все няма да бъде достатъчно…

            Помня ги още от дете – един куп тропащи какички и батковци от телевизионния екран. Помня любопитството си. И помня как винаги съм се чудила как така успяват – всички заедно, в ритъм, като един… Предполагам, че още тогава съм искала да ги гледам – на живо, за да разбера къде е магията – но не знам до каква степен желанието ми е било осъзнато и до каква – не…

            Но ето, че и това се случи! Наистина!

            Залата беше голяма и пълна. Събирахме се (зрителите), обединени от общото си нетърпение, огромната доза любопитство и преклонение към изкуството във всичките му форми и разновидности. Минутите се проточваха безкрайно дълго, докато най-накрая светлините не угаснаха и не останаха само лъчите на прожекторите…

            И… се пренесохме в свят на феи и звезди, на силни мъже, на лиричност и нежност, на смелост и борба между добро и зло, на любов и доблест. На ритъм, който създава магия. На спектакъл, в който думите не са необходими, за да се разберем. На изкуство без граници…

            Lord of The Dance  всъщност обединява няколко различни звена и именно симбиозата между тях го прави толкова популярно шоу в цял свят години наред. Музика, песен, класически и модерен балет, ритъм… Два часа възхвала на енергията, на младостта, на красотата… Със сюжетна линия, вплетена в танца, в която накрая доброто и любовта побеждават…

            И бурните аплодисменти са напълно заслужени!

            А в самото начало, още след първите няколко акорда, които пропълзяват в цялото ти тяло от големите колони, обрамчващи сцената, а сърцето ти започва да бие в такт с музиката, сълзите някак от само себе си бликват в очите ти. Сълзи от удоволствие. И наслада. Сълзи от кеф (ах, колко подходяща жаргонна дума!). Защото и ти си там. Част от магията. Част от легендата…

           

Яница ХРИСТОВА

„Физика на тъгата” – Георги Господинов

            За пръв път чух за Георги Господинов преди няколко години, бях още в гимназията – от една приятелка, с куп от положителни думи за неговия „Естествен роман”. От тогава мина доста време, а и както (след като се позатърсих) разбрах, Георги Господинов е един от най-актуалните и обичани български съвременни автори, произведенията му се превеждат на редица езици и печелят престижни награди.

            За „Физика на тъгата” са казани доста неща, написани са много ревюта и са взети порядъчен брой интервюта от автора и от различни литературни специалисти. А и анотацията на самата корица на книгата е доста добра, смея да твърдя. А на мен не ми се иска да  се повтарям с вече казани неща… 

            Според мен обаче това е книга, която, за да бъде възприета по възможно най-правилния начин, трябва да попадне в ръцете на читателя във възможно най-подходящото време (или, както беше в моя случай – в приятното усещане за безвремие). След като тази важна предпоставка се вземе под внимание, може да започне пътуването – в лабиринта, в миналото, в античността, в съвремието и в тихото прошепване за бъдеще; в спомените, в забравата, в копнежите, в очакването, в самотата, в детството, в зрелостта, в старостта и в смъртта… Поглед през очите на Минотавъра (на Различния), на убиеца, на жертвата, на човекоядеца, който не яде месо, на човека с по-различна житейска философия…

            Разказът е откровен, личен, прави те съпричастен. На моменти те изненадва с неочаквани обрати (или странични коридори). А и в същото време ти казва познати неща – неща, които ти са се случвали и на теб (или предстои да ти се случат), които си почувствал, видял и усетил. Героят в повествованието е Аз, но и Той, както и ти (да, защото в един момент толкова си се зачел, че просто няма как да не се откриеш някъде там, между думите). А въпросът до къде стига истината и от къде започва художествената измислица те следва през цялата книга…

            Може би някои ще кажат, че съм още много млада, за да разбера напълно смисъла на романа. Смисъл, който вероятно родителите ми или пък техните родители биха уловили по-добре. Да, родена съм през 1990 година. Не помня времето на социализма, това време е отминало преди да се родя. Но… и аз съм дете на Преход, но по-различен. На промяна. Но не точно политическа. Да си роден в края на миналия век и началото на този, не означава, че си пощаден. Напротив. Сега светът се променя всеки ден. И нищо не остава такова, каквото е било. А бъдещето, пред което ни предстои да се изправим заедно, млади и стари, е еднакво за всички. Непознато. Непонятно. Неподозирано. Неизбежно. И… малко плашещо. А пътят до него е осеян с… тъга. А защо не и с „Физика на тъгата”?

            Интелигентна, емоционална и емпатизираща, „Физика на тъгата” си е изпълнила целта. Превърнала се е в неподправена капсула на времето. Докато я четеш, съхранява и част от теб – спомен за идните поколения. А след като вече си я прочел – носиш част от нея завинаги със себе си…

            И, сигурна съм, моменти и думи от нея, ще се лутат в съзнанието ми (като в лабиринт) дълго време напред. И ще изскачат в неочаквани моменти от ежедневието, за да ми припомнят, че все пак всичко е преходно…

           

Яница ХРИСТОВА

Разказ в поезия и проза

ПРОЗА 

Откакто трябваше да напусна планината и да прекрача прага на „цивилизацията”, съм прекарала дълго време, съзерцавайки света от малките кътчета с природа в градовете, наречени паркове…

            И днес видях същия този свят, но под различен ъгъл. Някак беше по-красив и по-свободен.

            Просто… направих нещо различно. Може би счупих още един наложен стереотип?…

            Мислих си го от няколко дни. Всъщност – откакто видях двама (младеж и девойка), които стояха на една поляна в парка, а слънцето ги огряваше по един много особено-красив начин. Изглеждаха щастливи, откъснати и незаинтересовани от всичко и от всички наоколо.

            И така… Днес времето беше подходящо. Есенно. Топло. С приятната мека светлина за сезона. А аз бях въоръжена – с подходяща книга за четене и много ентусиазъм.

            Минавах през парка и си търсих място за сядане, когато… реших, че е време за нещо различно. Отбих от алеята и се настаних в изсъхналата трева до едно дърво, облегнах гръб в ствола му… И се почувствах свободна. Свободна от задръжките и съобразяването с общоприетото мнение. Свободна от учудените погледи наоколо.

            От тук, от тази странна височина, хората изглеждаха и по друг, нетипичен начин. Забързани. Цветни (защото обхващаш цялата комбинация от багрите по дрехите им). И по-големи (но това е нормално все пак, ако се има предвид, че ти си този, който стои на земята в този момент!). Гледат те от високо. И… те подминават.

            Не знам колко точно съм стояла там – загледана, замислена, четяща. Този ден бях останала и без батерия на телефона. Без часовник. Все едно, че бях напълно откъсната от целия останал свят. Бях останала само аз… Аз и моята собствена представа за време…

ПОЕЗИЯ 

Есен…

 Парк.

Опадали листа.

Звук от течаща вода…

И тишина.

Забързани хора.

Крачки. Въздишки…

И аз.

Облегнала гръб в едно дърво...

Без телефон. Без батерия. Без часовник.

Аз!

Само аз…

И моята собствена представа за Времето…  

Яница ХРИСТОВА