В края на този особен ден си мисля за много неща накуп.
Основно прозаични…
Защото денят започна с пътуването ми в автобуса рано
(болезнено рано!) сутринта, където някакви ученици – не повече от 5 – 6 клас –
си говореха за баровци, за бизнесмени и за мацки, които били „влюбени” в парите
им… Ужас! До тук ли стигнахме! Тепърва растящите хлапета да си говорят точно за
това на път за училище?! На тези
години?! С този тон – не примирен, не възмутен… все едно, че става дума за
най-нормалното нещо на света… в този свят, толкова рано лишен и ограбен от
смисъла на (или дори идеята за) истинската любов…
Следобед пък в супермаркета дядовци, двама, разкриха какво
означава промоция – „ако си го пъхнеш в
джоба, без някой да те види, може и да мине за промоция…”, „Е, ти пък?!”, „Ами
какво?! То в това време…” И, не, не звучеше нагло, ако това си мислите. Не бяха
нахални или груби, не бяха невъзпитани. И не, не го направиха. Мисля, че това
бяха просто думи от безсилие. Думи, които противоречат и на разбиранията, и на
морала им… Протест. Казан на глас. Но толкова тих… че отеква само в душите им…
и празните им джобове…
Но за финал – малко по-късно дъгата, извила се над Търново,
прогони всички мрачни, тежки и сиви мисли. И улиците се изпълниха за половин
час с вдетинени, усмихнати и непрестанно щракащи с апаратите си хора (от всякакви
възрасти)… като че ли заети да докажат, че много малко ни е нужно, за да си
позволим да бъдем щастливи…
Яница ХРИСТОВА
Няма коментари:
Публикуване на коментар