сряда, 27 март 2013 г.

Любовта е театър

27 март - Международен ден на Театъра! :) 
Най-човечното и най-човешкото изкуство, пропътувало пътя си от незапомнени времена, та чак до днес... при което реалният контакт с истински хора е все още жив: на фона на всички екрани и  монитори  с цифровизирани и дигитализирани образи и целия технологичен бум през последните години... Едно от малкото останали места, където поне за два часа можеш да се почувстваш Човек, заобграден от Хора... Всички, които са влюбени в театър, знаят за какво говоря. А на останалите - им пожелавам да научат... и да усетят магията, която настъпва, когато прожекторите изгаснат, секунди преди началото на постановка... когато  целият свят притихва... и чуваш само как собственото ти сърце тупти... 



Любовта е театър 
(и обратното :) )

            Напушена.
Напушена с трева…
            Всъщност никога не съм била. Но съм чувала доста определения и разкази за хора, прекалили с въпросния вид нелегална растителност. Говори се, че изглеждат щастливи, объркани, превъзбудени, че говорят много, че духът им витае в неизследвани ширини, а въображението им щрака на пълни обороти. Смеят се. Или плачат. Или и двете едновременно…
            Хм… чувството някак ми е много познато. Чудесно се вписвам в шаблона сред тези думи, само че… след като съм била на театър, без да е необходимо да ползвам някакви други психотропни вещества.
            Защото след постановка не зная къде се намирам. Завесата пада. Аплодисменти. А аз стоя, гледам в една точка и не зная в кой свят съм в този момент – в моя, привидно реалния, или в онзи, другия, пленително създадения?! От коя страна на завесата съм останала?! Това наоколо декор ли е?!... Духът ми кръжи за известно време около мен – щастлив, окрилен и свободен. Преосмисля случилото се, изживява го отново и отново, избира си любими реплики и философски ги преповтаря в някой сюблимен житейски момент. А аз стискам здраво билета в ръка (защото после ще го прибера у дома в една стара кутия, пълна с изживени спомени)… Смея се. Или плача. Или и двете едновременно…
            Говори се, знаете, че първият път не се забравя. Странно е тогава защо, но много хора всъщност не помнят първото си ходене на театър. Но аз… аз го помня. Беше есен. Хладна есенна вечер в края на септември. Бях любопитна, нетърпелива и развълнувана. Тъкмо бях станала на петнадесет години – здраво навлязла в пубертета. Пубертет… Трудно време. Светът сякаш изведнъж се стоварва върху теб и ти казва, че трябва да оставиш детството зад гърба си, да зарежеш приказките, да се подготвиш за реалния живот и да пораснеш. Време, в което трябва да откриеш себе си. Да опознаеш интересите си. Да избереш какъв искаш да бъде пътят ти…
            Ето в този важен момент в моя живот аз отидох за пръв път на театър, на първата ми голяма и зряла пиеса, изиграна от професионалисти (след това щяха да последват още много. Много!)… Но още тогава осъзнах, че той, театърът, носи късче от магията, която витае в приказките, че идва от друг свят и те омагьосва, пленява те и не те оставя безразличен…. и има силата да се превърне в любов. За цял живот!
            Да, любов… И като споменах тази дума, някак естествено ми се вижда да кажа и още няколко думи за любовта. И за театъра, разбира се.
            Когато се повдигне въпросът за любовта, понякога и ние се превръщаме в актьори. Играем роли, пози, крием чувства, демонстрираме чувства, носим маски и сваляме маски. Защото искаме да бъдем перфектни, идеалния избор, най-добрия екип, съвършената двойка. Но в живота съвършенството някак винаги успява да се изплъзне, не мислите ли? Но пък за сметка на това може да се открие в театъра. В театъра може да има съвършена любов, съвършен миг. И когато завесата падне, ние да бъдем с една степен по-обогатени и да отнесем частица от този миг със себе си.
            Любовта е театър. Може би. Понякога… Но театърът е любов. Винаги!
           
            Напушена. Пияна…
            Никога не съм била.
            А и за какво ми е?! Когато искам да се отърся от ежедневието, да видя нови светове, да изживея нещо различно, просто си купувам билет. Правя го често… и се чувствам завидно добре! 

Яница ХРИСТОВА


П.С.: Текстът е писан преди доста време, за конкурс. Но днес, Празникът, ми се струва най-подходящото време да го споделя :)

Няма коментари:

Публикуване на коментар