неделя, 31 март 2013 г.

Парченца от синьото небе…



            Краят на март е. Месецът се изниза почти неусетно, но последната седмица бе… повече от особена.
            Всичко започна с времето. И със заблудените снежинки, съпроводени от нетипично ниски температури, които не оправдават очакванията след официалното обявяване на настъпилата пролет.
 И така – извадили по принцип запролетените вече зимни обувки и палта, заживяхме в една последна мартенска, мрачна и мразовита седмица. Слънцето се скри и небето надвисна като похлупак над земята. Сиво и дълбоко, безкрайно и простиращо се далеч отвъд хоризонта. Настъпилият ежедневен здрач не позволяваше да се разбере дали е утро или е привечер. И в теб се загнездва усещането, че си пропаднал в някакво особено безвремие, което обаче не е приятно, защото те кара да се чувстваш уморен, много уморен… В този момент като че ли се избистри най-ясно разбирането ми защо на север, където през по-голямата част от годината атмосферата проявява точно тези свои капризни мрачни прищевки, процентът на самоубийствата е по-голям, отколкото в другите части на континента. Ами липсата на светлина, на слънце, не синьо небе… усещането, че си притиснат от небето и нямаш хоризонт, нямаш избор… ден след ден… носят след себе си тъга, безбрежно усещане за самота…
            Но в това мрачно време автобусите се радват на небивал интерес и засилена посещаемост от страна на гражданите. В началото на тази подтискаща седмица, в една ранна, за студентските ми разбирания, сутрин, пътувах с две момчета, тийнейджъри, които, въпреки ранния час, успяха да вдигнат целия автобус на крак. Шумни, превъзбудени, експресивни – знаете ги какви са в този период от живота си. Но и знаете, че ранните сутрешни пътувания действат изнервящо на пътниците, особено ако са съпроводени с високи децибели. Във въздуха витаеше напрежение. Докато… не се качиха две момичета – също тийнейджърки. По пубертетски капризни. И въпреки че всички пътуващи до този момент не бяхме изразили гласно възмущението си, двете решиха да го направят още в мига, в който се настаниха на седалките. Не осъзнаваха ли, че с явното си мърморене и упреците на висок глас към своите събратя по възраст, не помагаха, не се разграничаваха от тях, а създаваха абсолютно същото усещане? След като тийнейджърките преминаха през ролята на критици, се преориентираха в друга област. Обсъждането… на баби?! И особено на някаква точно определена баба, която, цитирам: „…Сигурно е била кифла едно време. И днес е така. Ходи с един розов шал, такъв, пухкав. Червилото. Чантичката. И е на ей-такива токове, човек! Аз съм на 14 и не ходя така наконтена….” Гениално заключение! Но никак не е изненадващо – като се направи съпоставка как наистина се обличат повечето 14-годишни днес…
            След задълбочаващата се мрачна седмица и автобусни преживелици, наситени с копнеж по слънце… Светлина все пак се появи, но не точно свързана с метеорологията. А с приятелството – онова друго, не по-малко важно Слънце в живота… Една среща след почти 8 години.... След толкова много време отново ние, отново тук, отново заедно… И има нещо приказно в приятелите, онези, истинските – дори и да са разделени, дори и животът вече да ги е накарал да се променят и да пораснат, те успяват да открият пътя към себе си… И след тази среща вече, честно казано, не ми пукаше какво е времето навън. В мен грееше слънце, чиито лъчи ме свързваха с миналото, огряваха настоящето ми и сияеха далеч напред в бъдещето…
            Може би и за това малките неща през остатъка от седмицата ме изпълваха с възторг. Като киното например. Прожекция на филм, който при други обстоятелства вероятно би предизвикал порядъчна доза скептицизъм в мен, сега ми се стори повече от добра идея. И беше. Наистина. Особено с онези малчугани, които бих казала, че са по-малки, но явно бяха в училищна възраст (защото говореха за предстоящата им ваканция), но не им давам повече от 7-8 години. Те бяха толкова щастливи! И искрено се забавляваха – с разпилените пуканки, с 3D очилата, с цялата приказност на историята, със снежинките, които се опитваха да уловят от илюзията около себе си, с всеки изблик на смях  (зад който се спотайваше доза страх), следващ някоя шокираща сцена с изникващо чудовище в средата на екрана… точно под носа ти… И на мен ми се прииска да се чувствам пак така – по детски, безгрижна и щастлива, вярваща в приказки и магьосници, в щастливия край и в онези неуловими снежинки в киносалона покрай мен…

           В събота, сред цялата палитра от емоции и упорити облаци, най-накрая част от синевата се показа на хоризонта, връщайки цветовете на града, на пролетта и на целия свят наоколо! Доказвайки, че каквото и да се случва, накрая слънцето се появява и  щедро раздава на всеки затъжил се по парченце от синьото небе… пълно с безкрайна надежда и жизнерадостност. В тези моменти се наблюдаваха и спонтанни усмивки по лицата на непознатите наоколо. Отражение на радост. От самия факт, че си жив, че си тук, че няма повече мрак…

Яница ХРИСТОВА
           
           

Няма коментари:

Публикуване на коментар