вторник, 19 март 2013 г.

Тери Пратчет – любим, по-любим, най-любим!



ПЪРВАТА МИ СРЕЩА С ТЕРИ – НАЧАЛОТО НА ЕДНА ЛЮБОВ…

            Е, не, че беше точно истинска среща…(де да беше всъщност, де да беше…)
            Случи се когато бях на 15 и си направих сама първата читателска карта в градската библиотека (и преди съм имала, разбира се, но не на място с толкова голям фонд!). Исках още в същия миг да си взема книга (просто някаква книга) за четене. И тъй като в този период вече бях запален фентъзи фен, и интересът ми съответно беше в тази посока… Но нали знаете, че библиотекарите не винаги са обикновени хора – понякога са един особен вид ангели, които са на точното място, в точното време, само за да ти дадат отговорите, от които имаш нужда и, понякога, дори да тласнат целия ти живот в определена посока. Само с една книга… Една-единствена книга…
             Това се случи и тогава. Библиотекарката - мила жена с онзи тип големи очила, които имат добрите лелки от детските филмчета, ми подаде малка шарена книжка и ми каза: „Защо не вземете тази? По принцип много го четат този автор. Ако проявите интерес – другите от поредицата са позиционирани в детския отдел…” Взех малката книжка с леко недоверие и с прилична доза скептицизъм към прекалено шарената, както ми се струваше тогава, корица…
            Прибрах се, отгърнах страниците… и потънах в думите… (ама не от онова потъване, в което се давиш, ами другото – с което всяко докосване е наслада…)
            Тогава разбрах, че е трудно да има любов от пръв поглед между автор и читател – заради липсата на зрителен контакт. Но е възможно да има любов от първа книга – при нея ти, читателят, разбираш, че този автор ще те съпътства до края на живота ти и винаги ще има запазено почетно място в библиотеката и душата ти…
            Книгата беше „Господари и господарки”. Не можех да повярвам, че има човек, който може да ме накара да се смея със сълзи на очи и след няколко реда само да ми поднесе някоя зверски точна философска мисъл, която да ангажира ума ми за дълго време напред… И после – само след ред, отново поредната доза смях…
            Още тогава разбрах, че тези книги не са писани за деца… И не можех да спра да се питам – кой е Тери Пратчет? На колко е години? От къде е? Ще се ожени ли за мен? ;) (шегувам се)
            Минаха доста години от тогава. Вече знам отговорите на въпросите си (их, значи, женен е!) и съм изчела почти всичките негови книги, които са преведени на български. Имам дори списък… Но ми е малко тъжно, защото ми се струва, че когато списъкът свърши… ами… светът ще ми изглежда едно малко по-тясно и самотно място… Хубавото (което на моменти всъщност ме дразни) е, че „Вузев” издават само по две негови книги на година… Така че в следващите 2-3 години поне ще имам какво още да очаквам – през декември и юни…
           
НО КОЙ Е Terry Pratchett?

            Струва ми се глупаво да представям биографията му, която можете преспокойно да намерите на десетки места из мрежата. Съвсем накратко – Терънс Дейвид Джон Пратчет е роден на 28 април 1948 година във Великобритания. Един от фактите, на които често се акцентира, е че на 17 години напуска училище и започва да работи като журналист в местния вестник (и споделя, че пред един млад човек с перо в ръка, могат да се открият какви ли не възможности…). Какво по-голямо доказателство за това, че е бил уверен в силата на перото си, в магията на думите и в невероятния път, който му предстои да извърви? Днес е издаван, четен, превеждан, обичан на десетки езици в цял свят! През 2009 година му е връчено званието рицар и днес е сър Тери Пратчет. Но през 2007 година обявява, че страда от Алцхеймер. Заявява, че няма да се предаде и че болестта е открила човек, който може да си позволи да се бори с нея. Дори участва във филм на BBC “Choosing to die .  Обявява се „за” евтаназията и казва, че понякога човек, особено болен, има право сам да избере как да посрещне смъртта. Надява се скоро науката да напредне и да открие лек за състоянието му. Надяваме се и ние! Продължава да пише и е с все същото брилянтно чувство за хумор, подплатено с мъдрост.
            Често книгите му са определяни като фантастика, фентъзи, пародия… Но според мен (е, аз вероятно никак не съм обективна) са много повече от това! В тях има всичко! Като се започне от теология, мине се през философия, литература и история, и се стигне до икономика и политология. Книгите му са не само интертекстуални (с много препратки към различни други книги, истории, митология… и какво ли още не), но и разнищват по някой голям проблем по един уникален начин, както и редица малки, чисто човешки и хуманни въпроси. Да, точно това е точното определение за Пратчет – той е хуманен. Влага човешки качества дори и в плъховете, внушава човечност у читателите дори и към най-неприятните персонажи. Дори и Смъртта не отрицателен герой… Често и в най-големите неудачници (или в някой кльощав младеж, лишен от волева брадичка, или в някое момиче, пухкаво и закръглено) се пръква по някоя геройска постъпка в точния, най-подходящ момент. Струва си да отбележа, че Тери има и особено отношение към жените – към женските персонажи. И това отношение не е дискриминационно – дори напротив („Чудовищна команда” в случая се явява христоматиен пример за затвърждаване на тезата ми). Краят на книгите му обикновено е… е, не винаги щастлив, но най-често много мил и разтапящ те.
Може би тук трябва да отбележа, че знам, че Пратчет не е  подходящ за всеки вкус. Има огромна вероятност на тези, които очакват напудрени описания на залези и изгреви, с романтичен стил или поетична ритмика, да не им се хареса… Не. Пратчет не е такъв. Не, че не може да пише така – може, разбира се. Но просто не го прави – има прекалено много други автори, които пишат така. Той просто разказва историята си – по начина, по който е решил, без да се обяснява излишно, без тежки въведения, та дори и на жаргон… пък който го разбере – разбере, който не – има право да си вземе друга книга…
До сега три от книгите на Тери Пратчет са и екранизирани – „Дядо Прас”, „Цветът на магията” и „Пощоряване” (“Going postal”). Филмите са доста дълги, но вярвам, че истинските запалянковци ще имат сили до края им. Особено за „Пощоряване” – прекрасно изпълнение според мен, добър подбор на актьорите. Във всяка от екранизациите, Тери се появява в малка епизодична роля – казва, че това е неговата единствена суета…
           
СВЕТЪТ НА ДИСКА                 
(Discworld)


Мястото, където се развива действието на (по-голямата част от) книгите на Пратчет – свят, плосък като диск, който се крепи на раменете на четири гигантски слона, които са стъпили на гърба на Великата А`Туин – костенурка, която се носи из космоса… И там, в този магически свят, е пълно с герои – хора, магьосници, вещици, джуджета, тролове…
В едно интервю Пратчет казва, че различните герои, които се появяват в различна последователност в книгите му – не са подбрани случайно. Те се появяват, когато иска да каже нещо точно определено, да отправи конкретно послание. За това не може да каже за кого ще пише в следващата си книга и не може да се осланя на очакванията на почитателите си… защото магията не би се получила по същия начин.
Трудно ми да кажа коя точно книга ми е най-любима… Или кой точно герой ми е най-скъп… Често колебанията ми се движат между капитан Керът – блестящ, ослепителен, праволинеен младеж, отгледан от джуджета, но вероятно с кралски произход, добряга, който знае винаги какво да каже и как да предразположи другите; Ото Вик – вампир, който е фотограф и въпреки че се превръща в пепел след всяка светкавица, продължава да снима – защото това е страстта на живота му! Ей-на това му казвам аз Упоритост!; Лорд Ветинари – който успява с много тънка и умела дипломация да поддържа баланса в необичайния Анкх-Морпорк…; ами Баба Вихронрав… и Леля Ог… две, хм-хм, интересни дами… и така мога да продължа още доста дълго време…
Последната му книга, която тази година излезе на българския пазар, е „Нация” (и в момента ми е един много скъп подарък). Казват, че това е книгата, която Тери пише след като разбира, че е болен и влага в нея своята лебедова песен. И въпреки че се оказва, че тази книга няма да бъде последна му, било хубаво да се чете като такава… Преди да я прочета не разбирах какво точно означава това. Сега знам. Много различна наистина, в сравнение с останалите му книги. Не с толкова разтърсващ хумор, а с повече… лирика. Това е една история, особено в последните страници, с която Пратчет се опитва да се сбогува с читателите си… и да им покаже, че има вяра, че има нещо хубаво Отвъд…

Яница ХРИСТОВА 

П.С.: Изображенията, които не са мои, съм посочила върху тях от кои сайтове са взети :)
 

Няма коментари:

Публикуване на коментар