„Хиляда сияйни слънца” – Халед Хосейни

            О… мислих си, че е трудно да се говори за книга от ранга на „Ловецът на хвърчила”, но „Хиляда сияйни слънца”, втората книга на Хосейни, като че ли вдига летвата още по-високо и оставя след себе си от онова специфично усещане (което носят само най-стойностните книги в живота), след което си хем покрусен, хем си някак пречистен, и си по-добър и по-щастлив. Като след някакъв своебразен духовно-книжен катарзис…

            Историята тук се движи около живота на две жени – Мариам и Лайла - различни, далечни една от друга, всяка със своите проблеми и минало. Но в един момент, в един трагичен момент, съдбите им се преплитат, за да се превърнат във врагове, в приятелки, в съучастнички, в майка и дъщеря… История за големите проблеми в света – икономико-политическо-религиозни - които променят всичко наоколо, променят пейзажа, срутват градове, отнемат животи, променят режими и създават нови правила. Но това е и история за онези малки и тихи промени, които нямат нищо общо с големите и шумни войни, с взривовете на ракетите и пукота на куршумите. Онези промени, които всеки изживява тихо и дълбоко в себе си. Когато се влюбва. Когато страда. Когато се надява. Когато взема съдбовно решение…

            Книгата ме впечатли и с дълбочината, с която са описани женските образи, душевностите им – жени, които са израснали не само сред трудното военно положение в Афганистан, но и са част от една културна традиция, много далечна от тази, характерна за нашите географски ширини. Те живеят във време, в което жената няма право на глас, няма право на мнение, няма право на равнопоставеност – защото се приема, че мъжът е този, който взема решенията, защото стои на много по-високо равнище от нея. Те са част от култура, в която жената, за да не предизвиква поход, или не излиза от дома си (особено без мъж-придружител), или когато го прави, е покрита с бурка – така че гледа света през премрежен отвор. Което според мен много прилича на решетки. Затворнически…

            Въобще – една книга с много дълбочина и искреност, която поставя много въпроси. И всеки трябва да открие отговорите сам за себе си. А стилът на писане на Халед Хосейни продължава да е все така приятен, лек и четивен. Но в никакъв случай – повърхностен. Героите отново са с характерни особености, уникални и различни. А след като затвориш и последната страница, и самият ти вече не си същия човек – с една степен по-замислен си поне…

Яница ХРИСТОВА